Форум за колоездене и пешеходен туризъм

Реших все пак да напиша за пътешествието си до Лесбос (известен още като Λέσβος, Lesvos или просто Mytilini по името на столицата му). За по-лесно ще го разделя на епизоди, че е по-лесно.


Защо именно там? Ами защото е един от най-близките до България големи острови и има директни фериботи от Кавала и Солун. Не че не бих отишъл на Корсика, Сардиния, Сицилия, Майорка или Крит (имам си списък), но до повечето би ми се наложило да ползвам самолет, което съм го правил веднъж (до Италия 2013-та) и засега мисля да не повтарям Други плюсове са, че има развита пътна мрежа и богата природа с разнообразни гледки, автентични градчета и селца с интересна архитектура, страхотни плажове, добра храна, а и е сравнително по-евтино от на повечето гръцки острови



За подготовка ползвах сайта lesvos.com, няколко пътеписа на велотуристи и разбира се картите на Гугъл. Резервациите за хотели и пансиони направих изцяло през booking.com, а билетите за ферибот също платих предварително онлайн.

Що се отнася до екипировката: писал съм в . За навигацията: в . Само бих добавил, че за поредно пътешествие използвах шосейни шпайкове и педали като парчетата ми бяха пред хвърляне (изострени като бръснач). Носих си и едно ново парче за резерв, защото преди време ми се е случвало счупване на път и добре, че си носех и гуменки в раницата, та някак си се добрах до където бях тръгнал За цивилните моменти си бях взел едни джапанки -- не тежат почти нищо, а и през лятото няма нужда от повече.

Планът ми беше такъв: С влак до Петрич. След това с колелото до Лутра Волвис (50км източно от Солун), където се спи. на другия ден прескачане на планината преди Солун и натоварване на нощен ферибот за острова, на който пристигам след около 15 часа. Едноседмична обиколка с почивни дни и наблягане на плажовете и хубавата храна. Ферибот през нощта до Пирея (Атина) и малко над 90 километра до Коринт, където пресрещам брат ми и жена му, връщащи се от почивка, товарим колелото на колата и обратно към рОдината

Фериботът ми отплаваше вечерта на 1-ви септември, което се падаше понеделник, та имах цели три дни, за да стигна до там. За много кратко време в съботата успях да си измия колелото, да си стегна и натоваря багажа на него (рутина) и да стигна до гарата, където хванах международния за Солун, но аз бях до Петрич. На самия влак беше станало някакво объркване: явно международните вагони не бяха закачени и чужденците, пътуващи за Тесалоники-то се оказаха с дублирани места. Добре че в групата французи имаше един говорещ малко английски, та да се разберем Влакът не спираше на малките гари и като резултат бях в Петрич за малко повече от три часа, което си е с близо час по-бързо от стандартното. Настаних се в малко семейно хотелче, запълнено с други българи, на които им предстоеше да пътуват за Гърция на следващия ден. Напазарувах си вечеря от близкия Лидъл и гледах US Open. По едно време ми напомниха, че същия ден съм имал и имен ден



На сутринта станах сравнително рано, закусих, пих кафе и малко след 9 вече се отдалечавах от табелата за изход от Петрич. Нали движението е отклонено през селата, заради строящата се магистрала, та и трафикът до границата беше повече от комфортния за мен Дори не ми погледнаха личната карта, само ме питаха за къде съм тръгнал. До последно ползвах мобилния интернет, за да си захраня сметката с пари (бях забравил за това) и се пуснах надолу по перфектната магистрала, която обаче не е официално магистрала. Тъй като някъде около Сидирокастро става на двулентов път на места с кофти асфалт (карах малко и в циментираната канавка). Така до Т-образното кръстовище, където свих в посока околовръстното на Сяр и после на юг към Нигрита (Nigrita, Νιγρίτα) и по-точно съседното село Терма, където равното (над 80км) свършва и започва планината Вертискос (Βερτίσκος). Известна още като Богданска планина Водата ми попривърши още в първата трета на изкачването, но за мой късмет се появи покрай пътя автобусна спирка с православен параклис, към който имаше и залепена чешма На върха вместо да започне спускане следваше обширно било с ниви, селца, стада с овце и разни земеделци с пикапи. Направи ми впечатление, че за последния ден на август полята изглеждаха доста зелени. Бързо разкрих тайната: огромните маркучи, с които се напояваше всичко. Спускането (няколко стотин вертикални метра) беше много приятно, особено с обраслите с храсти завои на някои места Няколко задължителни кадъра от над магистралата Солун-Кавала и после финални километри до Лутра Волвис (Loutra Volvis, Λουτρά Βόλβης), което се оказа много приятно и спокойно, запълнено предимно с пенсионери, СПА курортче на южния бряг на Бешичкото езеро (Lake Volvi, Λίμνη Βόλβη). Вечерята отново си я осигурих от супермаркета като най-важното е че наблюдавах отразяващия се в езерото залез, наслаждавайки се на първата си гръцка бира за това лято: Амстел



На другия ден пих едно гръцко кафе и закусих на брега на езерото (в което плуват патки разбира се) със сини сливи и сусамени солети. До Солун ми оставаха 50-тина километра, а корабът отплаваше чак в 10 вечерта. Останах до последния възможен момент (12 наобед според условията в booking.com), даже лелята, която държеше пансиона (15E за сам човек в голямо студио, но без WiFi), предложи да остана и до по-късно без да доплащам, ако ми се налага. Прецених, че е по-добре да тръгвам, за да имам време да се помотам из Солун и да се подготвя за голямото изпитание: 15-те часа на ферибот

Преди това обаче ми предстоеше друго изпитание: планината преди Солун. Наклонът на моменти стигаше 16% според компютърчето ми и на две места ми се наложи да посляза малко и да повървя. Общо взето си имам такова правило, че ако скоростта ми падне под 7км/ч, няма смисъл да се мъча да се задържам върху колелото. Пък и гледката на север към езерата заслужаваше внимание. От другата страна се спуснах право в едно от предградията на Солун. Изтеглих малко пари и потеглих отново. Следваше борова горичка, след която се разкри гледка от високо към морето. Значи вече бях достигнал Солун. Налях си вода на чешмичката пред една църква и се впуснах в лудия трафик по зигзагообразните еднопосочни улици.



Криво-ляво достигнах до пешеходната уличка с манджите и си взех две пици (след като се уверих, че са без месо). Качих се на крайбрежната алея и стигнах до монумента на Ал. Македонски и неговия кон. Заех се с пиците и погледнах километража. Горкият се беше побъркал: показваше, че се движа с над 100 км/ч, а аз просто си седях на пейката. Прибрах го в чантата и там си остана по време на цялото пътешествие. Като привърших с пиците (и двете ) поех отново по крайбрежната вело алея, за да стигна до пристанището. Там размених резервацията си за билети (взеха ми допълнително едно евро за услугата). Оставаха ми няколко часа до отплаването, които използвах, за да се поразходя, да се заредя с минерална вода, да наваксам с кореспонденцията си (хванах нет на пристанището) и да изпия няколко чаши топъл шоколад от автомата на чакалнята, да гледам как влекачите набутват ремаркета в търбуха на ферибота и накрая и аз и колелото да се натоварим на кораба. Отплавахме в 22:01ч.




Повече снимки: https://plus.google.com/u/0/photos/1041 ... 4430022561

Нощните фериботи са си изпитание. Особено, ако не си си взел самостоятелна каюта (или каюта изобщо). Ревящи бебета, гонещи се деца, родители викащи по тях, пеещи хора, хъркащи хора. Всичко това, гарнирано със звука от телевизорите в предната част на салона. В такъв момент се радваш, че си инвестирал в хубави тапи за уши, които ти дават все пак някаква възможност да поспиш. Въпреки това нощният ферибот е определено за предпочитане в сравнение с дневния, защото всеки час сън е като пътуване напред във времето и жива печалба Когато не спях четях книжка на телефона, зяпах в телевизора, а в началото дори излязох и на палубата, където ято чайки преследваха ферибота, възползвайки се от въздушната му струя, но си беше студено и си показах носа навън отново чак на зазоряване

Една от грешките, които направих е да си поръчам бира от бара на кораба. Малка Амстел: 3.50E Не си поръчах нищо друго, добре че имах достатъчно вода и няколко сини сливи за закуска.



Точно в 6 акостирахме в Мирина, о. Лемнос (Myrina, Μύρινα), където няколко тира и пътници чакаха да се натоварят. Посрещнахме изгрева и в 7 без малко отвързаха въжетата и фериботът започна маневри по напускане на залива. В един момент се оказа, че сме направили пълен кръг и се връщаме отново към пристанището, където стоеше възрастен човек: беше позакъснял за ферибота. Корабът спусна само металната платформа и полицаите помогнаха на дядото да се качи.

Към 10 се показа земя ляво на борд. Виждаше се градче с крепост на хълма. Пуснах GPS-а и се оказа, че става въпрос за турския бряг и Babakale.

Малко след 13ч. вече бях на твърда почва и си проправях път в трафика. Столицата Митилѝни (Μυτιλήνη) е разположена анфитеатрално по склоновете на стръмен хълм. В горната част на града спрях в едно кафене, където двойно еспресо, огромен сандвич, ледена вода и гледка отвисоко към пристанището и кораба, с който бях дошъл, ми струваха 2.00E. Зарекох се на връщане да хапна тук отново

Излязох от столицата и се спуснах към залива Гера (Gera, Γέρα), по-малкият от двата на острова.





Много е хубаво, когато пътят е точно покрай морето заредих с вода на една чешмичка (такива оказа се има доста на острова) и продължих към следващата ми цел. Но преди това не се сдържах, паркирах колелото на сянка до една барака, събух шпайковете и чорапите и нагазих в кристално чистата вода на залива. Добре че беше кристално чиста, иначе можеше и да не видя морските таралежи. Следваше вятърната мелница на Перама и после свих навътре в посока Пломари. Бях заобиколен от всички страни от маслинови дръвчета, някои изглеждаха вековни. Едно по-сериозно изкачване, но приятно заради хубавия път и зеленината наоколо. Подминах фабриката за узо Plomari: това, което е най-популярно в България. Не след дълго видях морето отново и се озовах в селцето преди Пломари. Табелата за къщата за гости беше на самия път. Домакините бяха много мило семейство (типични) гърци и осемте им котки. Къщата се намираше точно срещу музея на узото, та бутилчицата, която ме чакаше в стаята не беше изненада. Един бърз душ и на плажа да съзерцавам морето и слънцето



Вечерята там е след като се стъмни. С колелото на фарче стигнах до Пломари, който е О!толкова автентично-традиционен и толкова ми допадна, че ако знаех предварително, щях да остана повече от две вечери. Маса за един, моля! Гръцката салата: яде се, но явно не са чували още за розови домати. Хлябът: много добър. Дзадзикито: невероятно! Рецината: Маламатина

На другия ден беше време за истинска почивка. След закуската, която беше толкова обилна, че не се сетих за храна цял ден, отидох до градчето да си намеря плажна кърпа и купя бира от супермаркета. И да се разходя по калдъръмените улички. След това отидох на плаж. Слънце и облаци се редуваха този ден, а и морето беше малко бурно, но все пак се усещаше, че е лято -- на 3-ти септември 2014-та година. В София такова нямаше през същата година





Привечер се разходих до изоставената дестилерия от другата страна на пътя. Огромните казани още стояха: толкова много желязо, а никой не го беше набрал В съседство на руините имаше малък пуст плаж. Перфектното място да си изпия бирата, гледайки вълните и отразения залез


Още снимки: https://plus.google.com/photos/10410865 ... 2960192129

След обилната закуска (която трябваше да защитавам от нахалните котки) отидох на малкия плаж под музея за узо. Предишните два дни морето беше по-бурно, а сега изглеждаше като езеро. В далечината се виждаха два острова. Оказа се, че единият е Хиос (Chios, Χίος), а другият - полуостров Карабурун, източно от Хиос.

Събрах си багажа и слязох да платя нощувките (в брой, защото в Гърция не обичат да им се плаща с карта, дори и да имат ПОС)
и да се сбогувам с прекрасните домакини. Казах им до къде ще карам днес, а те ме предупредиха, че по това време на годината там е доста спокойно. В града се сетих че съм забравил водата си в хладилника и трябваше да заредя от супермаркета.



Поех по пътя, минаващ високо над скалистия бряг. Морето изглеждаше тюркоазено. Разминах се с висока руса скандинавка
на туристическо колело. В Мелинта (където има живописен плаж) пътят рязко поемаше към планината. Серпантина след серпантина се изкачвах нагоре. Навсякъде около мен имаше маслинови дръвчета, а морето остана долу в ниското. Достигнах до едно традиционно селце, където заредих вода на чешмичката и продължих да катеря планината. На места беше доста стръмно, а и морето се изгуби от поглед. Беше и доста горещо, но така е като избирам да карам по обед.





Постепенно маслиновите насаждения отстъпиха място на иглолистни храсти и борова гора. После разбрах, че тази планина е основният
източник на дървесина на острова, толкова важна едно време за построяването на кораби за търговията със зехтин. Не случайно на две места покрай пътя стояха на пост пожарни коли.

По едно време в далечината се появи тъмен облак и си помислих колко хубава сянка хвърля там, където е. На платото облакът ме настигна (или аз него), но за нещастие започна да вали леко. Реших да го игнорирам, но в началото на спускането върху мен вече се изливаше порой, а в канавката покрай пътя течеше река. Задната гума взе да поднася и в крайна сметка се скрих под един бор, за да изчакам да спре. Последва ровене в торбата, за да извадя якето, което даже се бях замислил дали да не оставя вкъщи. След около половин час дъждът понамаля и бавно и внимателно (заради хлъзгавия път) се спуснах надолу. Ако беше сухо, щеше да е страхотно спускане. Иронията беше, че през цялото дъждовно лято и пролет успявах да мина между капките и нито веднъж не ме валя, а точно на слънчевия средиземноморски остров ме накваси подобаващо. На разклона за Нифида (Νυφίδα) слънцето се показа и скоро пътят почти напълно изсъхна. Подминах Полихнитос (Πολίχνιτος) и след кратко спускане отново бях на морския бряг: на залива Калони.

Настаних се в хотела на брега. Един душ и хайде на плажа да хвана късноследобедното слънце Хората бяха малко и наистина беше много спокойно. Вечерта игнорирах таверната на хотела и отидох в друга, която в lesvos.com беше обявена за една от най-добрите на острова. И най-евтината, което се оказа вярно. Намираше се точно на брега на залива. Хляб, дзадзики, домашни пържени картофи и панирано сирене, поляти с бутилка рецина. За десерт ми поднесоха и резен диня за сметка на ресторанта.



Още снимки: https://plus.google.com/photos/10410865 ... 0318859585

Сутринта станах по изгрев слънце и слязох на закуска. Само че в цената на нощувката не влизаше храна, а и не видях други хора да закусват. Реших да премина към план Бе, който често прилагам в такива ситуации: кафе на място, а закуска - по пътя. Направиха ми огромно турско... така де, гръцко кафе, което седнах да изпия на терасата пред ресторанта. Едно кучо ми се вреше в краката, но нямаше с какво да го почерпя. Лелката от ресторанта като го видя, го подгони с метлата. Направих и кратък сутрешен плаж. След това си събрах багажа и потеглих към следващата дестинация.

Трябваше да заобиколя целия залив на Калони. Имаше и вариант да взема водно такси и за 15-тина минути да съм на другия бряг, но бях дошъл да карам колело все пак.



В първото селце си напазарувах закуска от бакалията. Запасих се и със сусамки и фъстъковки за по-късно (много калории в малко тегло) и изядох закуската си на селската променада.



Няколко километра по-късно крайбрежният път стана чакълест. Имах избор да направя голямо заобикаляне или да продължа покрай брега, докато не достигна асфалт. Реших да се пробвам по черния път , който беше добре утъпкан и не беше проблем дори с моите 23мм гуми. А и ако бях избрал обхода, нямаше да видя .





По едно време се докопах до асфалт, а след това и до главния път и най-равното място на целия този планински остров.

През Калони минах транзит, макар че видях веломагазин и се замислих за момент дали не ми трябва нещо като например почистване на веригата. Реших, че и много повече километри съм карал без сервизиране, та си продължих по пътя. Разминах се с ято туристки на колелета, връщащи се от плаж.

На северния бряг на залива беше значително по-пусто, с много места за плажуване и почти никакви хора. Чакаше ме цяла планина за преодоляване, иначе щях да направя един обеден плаж.

Не след дълго пътят започна да се изкачва по голите обрулени склонове, които ако не знаех къде съм, щях да взема за част от шотландските планини. Никакви дървета, никаква сянка, много вятър, който стана и много насрещен. Наистина е доста фрустриращо да караш по не чак толкова стръмен баир, а едва да напредваш, заради невидимата сила, която те бута назад.

На билото се разкри гледка към град Агра (Agra, Άγρα), изграден все едно на отвесен склон. Или поне така изглеждаше, от където го гледах. Според картата пътят минаваше през самия град, т.е. трябваше да се спусна и после да се кача чаааак там! За щастие се оказа, че наскоро е построен обход на града, който спестява част от изкачването. Да са живи и здрави европейските данъкоплатци! Пътят беше страхотен, но на завоя ме пресрещна силен вятър. На моменти беше като стена и се налагаше да спра и да изчакам да утихне. Нищо чудно, че наоколо имаше само камъняци и трева!





След още няколко качи-спусни, достигнах до долчинка с чешмичка и дървета около нея: като оазис в тази планинска пустиня.



Малко след 4 следобед достигнах до крайната си цел за деня: Скала Ересу (Skala Eresou, Σκάλα Ερεσού). Приятен курорт с голям живописен плаж и пълен с туристи от цял свят: най-вече англичани, немци и холандци, а някои чужденци живеещи и постоянно там.

Лесно намерих пансиона, който бях резервирал. Домакините (жена на средна възраст и нейната майка) ме нагостиха с кафе и сладко от тиквички, което беше невероятно Оказа се, че бабата е била в София два пъти: на шопинг.

След като се настаних, отидох на плажа, където направих традиционния си вече късноследобеден плаж. Реших няколко вечери да не ходя на таверна и за това отидох на пазар в бакалията, която се оказа много добра. Взех си сирене, маслини, домати, хляб, гъсто кисело мляко, нектарини и бира и нарекох всичко това вечеря с десерт.

Следващият ден беше почивен: прекарах го в четене, плаж, хапване, рецина на плажа вечерта със съзерцаване на луната, още четене и разходка покрай марината.



Още снимки: https://plus.google.com/photos/10410865 ... 5317613281

На следващия ден първо отидох до пенсионерското кафене и си поръчах гръцко кафе. Вече бях свикнал да си пия кафето на маса с лице към улицата – нещо толкова характерно за кафенетата по южните части на Европа. Така няма нужда да си въртиш главата, за да оглеждаш преминаващите хора. Ересос се смята за родното място на древногръцката поетеса Сафо (преброих три нейни статуи, а със сигурност имаше и още в други градове) и поради тази причина се беше превърнало в място за поклонение на лесбийки от цял свят и от всички възрасти. Пред очите ми мина и един от „онези“ колоездачи: с новичко карбоново Focus-че, монтаж Di2, светещ от чистота и също толкова чисти шпайкове и екип на Rapha. Турист, но от друг вид.

Заредих се с още фъстъковки и сусамки от бакалията, обратно в пансиона доядох храната от хладилника, натоварих багажа и се сбогувах с домакините. На излизане от града малко се забавих заради многото смокинови дръвчета покрай пътя





Предстояха ми няколко часа през планините. Прогнозата беше за променливо време. Още след първите няколко завоя в планината се показаха облаци, които скриха планинските върхове – в един момент се виждаха слънце и ветрогенератори в далечината, а в следващия вече ги нямаше. Бях си научил урока и якето ми беше завързано над торбата, за да мога бързо да го облека. Започна да подухва и се смрачи, но не валеше. Беше приятно, особено след като предишните два дни бях поизгорял от слънцето. Гъстите облаци и липсата на дървета правеха пейзажа много драматичен. Пътят беше мечта: с приятни завои, качвания, спускания, а на няколко места имаше и смокини край пътя – планински

Достигнах до разклонение, което си бях отбелязал на картата. Планът беше да кривна до един манастир, намиращ се високо в планината, от който би трябвало да има страхотна гледка към морето. Но определено не бях случил с времето за гледки и за това продължих към главната си цел за деня.



Докато подминавах Антиса (Antissa,Άντισσα), приятно планинско село, излезе мъгла. Или беше облак, не знам, но качествено ми замъгли очилата и трябваше да спирам, за да ги бърша с мокри кърпички. По някаква случайност се оказа, че съм спрял до поредното смокиново дръвче... След Антиса растителността стана по-разнообразна: появиха се повече дървета, градини, лозя. В следващото селце на мегдана заредих с вода и тръгнах да катеря следващата планина. Тогава и започна да капе, а после и да вали. Но не силно, а и бях на изкачване... На върха дъждът спря и се показа слънце. И морето се виждаше вече. Спрях в поредното село да изям част от провизиите си, защото не може да се кара само на смокини и вода. Следваше стръмно спускане, което си беше проблемно: знак за 10% и мокър асфалт. Налагах си по възможност да не използвам предната спирачка (в никакъв случай и двете едновременно при тези условия), но задната едвам хващаше, защото борда на каплата беше мокър. Отново се размечтах за дискови спирачки.





Стигнах до първото курортно градче, Анаксос (Anaxos, Άναξος), а след това и Петра (Πέτρα). Едно малко баирче, на върха на което се разкри гледка към Моливос (Μόλυβος както беше по-известен, въпреки новото си име Митимна, Μήθυμνα)със своята средновековна крепост, която стоеше като корона на върха му.

Къщата се намираше някъде в лабиринта от малки калдъръмени улички (с шпайкове по калдъръма, епизод пореден), много наподобяващ старата част на Охрид или Велико Търново. Отне ми известно време, но все пак я намерих. Много хубаво хотелче с панорамна гледка към морето. И се оказа точно между бакалия и пекарна.





След като се пооправих и изкъпах установих, че нямам настроение за плаж. Реших вместо това да отида на опознавателна следобедна разходка. Градът е най-посещаваното място на острова: част от задължителната програма на всеки, посетил Лесбос. И има защо – традиционни къщи, предимно от камък, построени на стръмен хълм, от който се разкрива страхотна гледка. Една от най-запазените крепости в цяла Гърция. Много възможности за пешеходен туризъм по околните планини. И е на морето разбира се.



Изтеглих пари от банкомата, взех си бира, фъстъци, кисело мляко и праскови от бакалията и се прибрах да изконсумирам същите на слънчевата тераса. След залез реших, че ще ходя да вечерям навън като се стъмни, дори и само за една снежанка с хляб. Таверната имаше маси до лодките на кея. Освен дзадзикито, ядох пържени пълнени със сирене цветчета от тиквички. И рецина разбира се. Луната беше много ярка.




Още снимки: https://plus.google.com/photos/10410865 ... 3798611345

В Моливос имах един „почивен“ (не са ли всичките такива) ден. Установих, че плажът там е предимно каменист, а водата малко мътна. Трябваше да ходя над километър по камъните до по-песъчливия плаж и като награда за усилията едната ми джапанка се скъса и след като хвърлих и двете в кофата трябваше да се връщам бос до града, където да си купя нови. Същия ден се разходих и до замъка. Пих и фрапе: нещо, което гърците правят постоянно през летните дни, понякога едновременно карайки скутер и говорейки по телефона.

На следващия ден закусих с гъсто кисело мляко и банички от традиционната пекарна (много вкусни бяха), купих сувенири и провизии за по път (сусамки, но и нуга с бадеми), пих гръцко кафе в едно от кафенетата с тераса, висяща над главната улица и след като платих престоя, потеглих към столицата.



Фериботът отплаваше в 8 вечерта, но и разстоянието не беше повече от 70 километра. Първите километри бяха най-трудни: докато набера височина, но и заради горещината. Така е, като тръгвам почти по обед. Получих SMS за добре дошли в Турция. Нищо чудно, островът е само на 6-7 километра от там. Пътят не беше перфектен в тази част на острова, но гледките компенсираха това, а и нямаше дупка, която да не е запълнена, поне с чакъл. Тук някъде се разминах с един от онези велотуристи, мъкнещи цялата си покъщина на колелото.



Източната част на острова е доста по-спокойна, което сравнено с останалата част, значи пуста. Малко селце с плаж тук-там, военно поделение с кей, параклис на самия бряг... Пътят минава на места точно по брега. Изоставеният балнео хотел в Паралия Термис (Παραλία Θερμής), изграден на мястото на римски терми, представляваше истинска атракция. Някъде наоколо имаше и запазен римски акведукт, знаех това, но така и не го видях.



Сравнително бързо стигнах до Митилѝни. Първо си осигурих билетите (този път не ми искаха пари за обработката). След това направо в кафенето на хълма да хапна сандвич с кашкавал и домати и пия фрапе, гледайки отвисоко как товарят ферито. Взех и сандвич за попът. Имах време и да разгледам града. Т.е. да се помотам, снимайки църквите и малките улички, сградите с венецианска архитектура и яхтите в пристанището. Имаше всякакви като размери (и цена) яхти, някои дошли чак от Флорида (колко му е).







Някои от чакащите за ферибота отмаряха на плажа, който беше в непосредствена близост. Аз се качих на Ариадне (така се казваше корабът) час и нещо преди времето за отплаване. Направи ми впечатление, че фериботът е доста по-нов и почти луксозен. Ескалаторът даже работеше, а и успях да намеря контакт, за да си заредя телефона. От най-горната палуба гледах как пристигат пътници в последния момент. Слънцето залезе зад хълма и малко след това се чу сигналът за отплаване.







До Хиос пътниците бяха малко. След това станаха прекалено много. Излязох на палубата да наблюдавам акостирането и останах смаян от гледката на стотиците туристи, наблъскали се на малкия пътнически терминал, чакащи да се качат. На главната улица зад тях беше станало задръстване от автомобили, чакащи за същото. При отплаването се оказа, че няма незаето място на ферибота, а капацитетът му беше над 1800 пасажери. По радиоуредбата предупредиха да не си държим багажа на седалката до нас, защото може мястото да е резервирано.

Малко след полунощ стюардите намалиха осветлението и заглушиха телевизорите. Сложих си силиконовите тапи за уши и гледах баскетболния мач от световното между Гърция и САЩ докато заспя.

На сутринта си взех голяма чаша кафе от бара и се настаних на външната палуба да гледам изгрева. Брегът вече се виждаше на хоризонта. В огромното пристанище на Пирея имаше сигурно над 100 кораба: фериботи, круизни кораби, товарни кораби, „совалки“, катери... Хвърлихме котва (:D) към 7:30, когато слънцето беше вече изгряло, но и пълната луна се виждаше все още ясно.



Стъпил на твърда земя установих, че на пристанището има свободен WiFi. Наваксах със съобщенията и се заех да си проправям път през лабиринта от еднопосочни улици, който представляваше предградието на Атина. На едно място установих, че съм взел грешен завой и катеря баира, водещ към столицата. Реших да закуся банички в близката закусвалня и по-внимателно да огледам маршрута.

Нацелих правилната посока и скоро се озовах в промишлената зона след Пирея. Буквално най-натовареният път, на който съм бил. Тирове, камиони, автомобили, още тирове. В сравнение с това излизането от Рим предишната година изглеждаше като разходка в парка. Софийското околовръстно сега ми се вижда като кръгово в малък провинциален град в Северозападна България...
Един хубав и плавен баир и после бързо спускане. Накрая пътят се разклоняваше към магистралата, на където поеха поемаха камионите. Моят маршрут беше по крайбрежието.



Дори предиобед беше доста горещо. Слънцето напичаше, а наоколо почти нямаше дървета, само каманяк. Разминах се първо с един, после с двама, а след това с цяла глутница състезатели. Толкова колоездачи на куп само в Сливен съм виждал ;) Бързах да стигна до Коринт, защото имах уговорка с брат ми, който се връщаше с жена си от почивка на Пелопонес. Бързането плюс жегата и недоспиването правеха карането не от най-запомнящите се. На едно място спирах да вадя огромен трън от предната гума. Странно, но спадна чак след като натоварихме колелото в колата.



Наградата за този ден беше Коринтският канал. Една дълбока канавка, прокопана в края на 19-ти век, превръщаща Пелопонес в остров. Сега е най-вече туристическа атракция. Наредих се и аз с колелото на изпълнения с хора пешеходен мост да снимам :)



На връщане ни посрещна дъждът: малко след като пресякохме границата.

Още снимки: https://plus.google.com/photos/10410865 ... 5155324801

БРАВО, много хубав пътепис.С интерес четох рубриката.
ПОЗДРАВЛЕНИЯ

Красота!
Хубав спомен за лятото, когато навън е снежно!

Браво , хубава разходка си направил .Ние сме правили такива обиколки на о. Гьокчеда - Турция , о.Тасос и о.Самотраки -Гърция .За предпочине е или през май,юни или през септември да се правят обиколките с колело , само веднъж бяхме през август .Тогава почти не става за каране , голяма жега .За мен най-хубаво е на Самотраки .