Двуседмично планинско велоприключение в Родопите, Пирин и Рила

[mlqko s oriz]

Двуседмично планинско велоприключение 28.09-10.10.2014г.

Най-запомнящите неща са истинските! Най-запомнящи са дългите пътешествия и приключения!
Намерих време и реших да тръгна с колелото и целият ми необходим багаж из планински села, махали и местности.
Целта на пътешествието бе максимално доближаване до природата, опознаване на Родината и опознаване на Естествените Българи, които още от едно време си живеят все още по същият начин със същите ценности в скритите от индустриалния живот, планински села и махали.
Имах предварително начертан маршрут, но бях готов и за всякакви промени по него.

Ден първи, Неделя, 28 септември 2014.

БДЖ
Заплануваното двуседмично вело приключение започваше от Пловдив. До там реших да отида с влак. Според сайта на БДЖ най-удобния влак бе пътнически с час на тръгване 05:00. Така и стана, сутринта рано бях на гарата. На място разбрах, че имало и друг влак, бърз с час на тръгване 07:00 и пристигаше в Пловдив с 30 минути по рано от пътническия. Реших, така и така съм вече на гарата да хвана пътническия.
До Твърдица бях в компанията на един възрастен циганин, който разказваше за различни случки от живота си… някои от тях… 1) Преди време бил кравар, пасял е кравите на някакъв човек. Но в един слънчев ден, една от кравите изчезнала. В последствие се установило, че горкото животно се подхлъзнало по някакъв сипей и загинало. Краваря бил сам и без телефон…. Малко по късно се задали малки циганчета. Възрастният циганин им казал „обадете се на собственика да дойде”, те се обадили… но вместо на собственика, те се обадили на своите роднини, които по късно се задали със брадви и сатъри…. Явно бяха решили нещо…… История след история и все от този род…..
От Твърдица до Казанлък във купето нямаше никой
Слънцето изгря и ето ни в Казанлък. Шумотевица и крясъци от ЖП Гарата. Влака спря и към него се насочиха около 300 циганина! Едни с кофи, други с колове, трети със шишета с вода. Талпата изпълни купетата; коридорите и тоалетните на влака. Влака бе само с два вагона….. В купетата нямаше място за прави хора. Всички размятваха билети. Един се провикваше „ моят билет е за трима човека”, после билета се предаваше на друг и последваше същата реплика. Малки деца; майки и бащи; баби и дядовци, всички бяха тръгнали за Долно Сахране, там щяха да берат орехи.
След половин часов неуспешен опит за проверка на билетите, на помощ се зададоха и полицаите… последва разтревоженост в циганите, започна раздвижване между тях и мълвене на интересни изрази на техният си език.
Вече си мислех да слизам и да изчакам бързият влак, който след 30 минути щеше да пристигне.
В крайна сметка, влака тръгна и аз още бях в него. Стоях до колелото, на последния вагон, най-отзад. На гара Долно Сахране всички цигани слязоха. Гледката беше запомняща се!
До гара Тъжа бях в компанията на една приятна жена. Подвластни на случката с циганите, тя разказваше за своя мъж, той бил полицай и се преструвал пред циганите за техен адвокат и по този начин изкопчвал разни истини
След тези случки, Влака Премина през гара Калофер, откриваха се гледки към заснеженото било на Стара Планина.
Ето ме вече в Карлово, тук трябваше да се прекача на друг пътнически влак за Пловдив. Тук на ЖП Гара Карлово, една възрастна жена тъкмо слизаше от влака и той тръгна, преди да е слязла, резултата беше охлузено коляно… добре, че жената бе физически и духом здрава. С тази жена пътувахме за Пловдив с влака, който беше от по новите на Simens, удобен, с климатик; с повече място за колелото; с известия за всяка предстояща гара. Добро впечатление ми направи проверяващият билетите Кондуктор. С усмивка на лице и поздрав, той винаги помагаше с каквото може на всеки, при слизането му или качването му във влака.
И ето целта на пътуването ми с БДЖ е изпълнена. След 6 часа и 20 минути, вече съм в Пловдив. Извода, който си направих, по възможност никога да не хващам пътнически влак!


Същински старт на приключението
Заредих с вода и малко храна на ЖП Гара Пловдив и се понесох към предстоящото. С байк, развято знаме, дисаги, палатка и куп други неща прелетях без объркване през Пловдив.
Сполиташе ме спокойствие и чувство на завръщане у дома. Наблюдавах Родопите, докато се предвижвах към Асеновград „ моята порта и вход към Родопите”. Добро впечатление правеха разветите, големи Български Знамена с кръст върху тях, в Пловдив и Асеновград.
Последва навлизането в Родопа планина. Каране срещу течението на Чепеларска река, която след силните дъждове през изминалите два-три дни, сега бе толкова пълноводна, че дори заглушаваше двигателите на преминаващите покрай мен автомобили. Редуваха се тъмни облаци и Слънце.
Преминаване през Бачково и отклоняване от главния път в посока Лъки. На една чешма преди село Югово, двама симпатични човека, бяха спрели с такси. Усмихваха се и ме подканваха да спра да си напълня хубава студена вода. Спрях, не толкова заради водата, колкото заради завързването на разговор, усещайки добротата от тях. Оказа се, че са колеги туристи, обичащи природата, тяхно село бе Югово. Поговорихме си за животните и опасността от тях, при нощувка на палатка. Разказваха, че дори когато са двама и нощуват сред природата в палатка, отново изпитват страх. Казах им, че това е напълно нормално. Но може би, понякога този страх на човек в днешни времена, се подсилва и от начина му на живот, защото ние в градовете се откъсваме по много начини от природата. Но в крайна сметка, човек престрашил се няколко пъти да предприеме нощувка на палатка, той изгражда умения за правилното и по безопасно лагеруване. А и едно трябва да се знае, че животните по принцип са страхливи. Аз винаги нося някакви фойерверки и по силни тротилки, които биха ми помогнали при среща с разгневени животни и хора. Засега такива срещи не съм имал.
След разговора, преминах през красивото и китно селце Югово, до което имаше стръмни изкачвания. Селото е разположено на живописно място, от което се наблюдаваха красиви есенни пейзажи. Тук цареше тишина и спокойствие. От главната улица наблюдавах красивите къщи под и над пътя, атмосферата се допълваше с красиви цветя около пътя и тук там, някой от местните трудещи се жители.
След Югово последва спускане, а малко по късно и отклоняване към село Борово в посока Кръстова Гора. Тук наклоните бяха по стръмни от Юговските. Карах на най-леката предавка, на места дори прав и на педали. Стръмно, но и в същото време красиво изкачване, откриващо нови хоризонти след всеки достигнат завой. Колите които ме задминаваха ме поздравяваха. Въпреки, че понякога ми беше трудно да видя през прозорците на колите, кой стои зад поздрава, аз също отвръщах. На изкачването имаше хора, които продаваха различни сладка и блага от природата, с тях вече се виждахме без проблем, между нас нямаше стъкла. При тези срещи и емоциите бяха по големи, а поздравите от тяхна страна емоционално предаваха сила и енергия „ давай, давай; не остана; браво…
Така сред надвисналите скални височини от юг над пътя; течащите поточета и водопади и красивата родопска галерия на север, неусетно достигнах село Борово. Красиво и трудно описуемо с думи място. Село с няколко църкви и храма , красивите пейзажи тук са правило. На 7км от село Борово се намира Кръстова Гора. Това бе моята посока и следваща цел. Редуваха се стръмни и полегати наклони. Часът бе към 17: 40Направи ми впечатление, че преди стръмните изкачвания, имаше пътни знаци, те гласяха „Внимание, спускане при наклон по голям от 12%” такива знаци не бяха рядкост, явно е, че на изкачване знака трябва да гласи „Внимание, изкачване при наклон по голям от 12%” Все пак не видях нито един правилен знак. Тук изкачванията заемаха челните позиции за деня.
След известно време ето, че пристигнах на Кръстова Гора. Бе към 18:30 часа. Тихо време, значителна облачност, но не покриваща върховете. Бе хладно, чувства на потайност и загадъчност, типични есенни чувства. Тук в района на Кръстова Гора, освен мен и колелото, пространството разсейваха само още двама човека (мъж и жена) и един свещеник.
След разглеждането на района и правенето на няколко снимки за спомен се отправих към предстоящото. Трябваше да достигна село Мостово, мислех да го направя същия ден. Асфалтов път от Кръстова Гора до селото няма, но знаех, че има някакъв черен път. Тръгнах на изток по билото, карах по черен път. В началото спускащ се и преминаващ покрай Очното Аязмо, минах и покрай едно листче хартия, на което беше оказана туристическата пътека за селото, но аз търсех пътя, следваше стръмно изкачване, което ме отведе на било с красиви гледки във всички посоки. Но тук разклон за село Мостово не намерих, пътя продължаваше за Караджов Камък. Имах най-много час до стъмване. След оглед прецених, че е по добре да се върна обратно до листчето хартия, като се надявах пътеката да е проходима и да ме отведе до селото. Ето че след време вече бях в гората, по пътеката. В Родопите, на стъмване в гората, идилия за ценители. Хубави дървета и отсечки, някъде бутах, някъде покарвах. И ето след близо 30-40 минути се озовах над село Мостово. Първите впечатления бяха добри, красиво китно селце. Избирам поляна много близо над селото, на 50-100 метра от първите къщи и започвам да разтоварвам багажа и разпъвам палатката. Имах изглед към цялото село и околностите около него.
Чист; влажен; есенен; родопски въздух изпълваше атмосферата, от време на време се чуваха полайващи кучета и щъкащи, прибиращи се хора по домовете. Не липсваха и димящи комини.
И ето нощта падна, прозорчетата засветиха , имаше и улично осветление. От време на време хармонията отново се нарушаваше от полайващи кучета.
Бе време за вечеря! До разпънатата палатката, наблюдавах гледката и похапвах. Гледах да не се издавам, че съм в района и оставях всичко да върви в района в нормалният си ритъм.
Предстоеше нов ден, прибрах останалия багаж и легнах да почивам, в Родопите, сред природата….

снимки => https://www.facebook.com/photo.php?fbid ... =3&theater




ден 2-ри 29.09.2014 Понеделник

Първо събуждане в Родопите.
Две седмици преди велопохода ми се налагаше да ставам всеки ден към 04:30 сутринта. Биологичният ми часовник бе настроен. След вчерашното ми лягане към 20:30, тази сутрин се чувствах много добре, след ставането ми към 06:00. Нямаше как да е друго яче, при вида на първите красиви родопски гледки за деня, след излизането ми от палатката.
Сега бе преди изгрев, леки мъгли се спускаха от по високите места , северно от селото и отсичаха два свята, света на село Мостово, и красивата Родопска природа. И света на височините, носещи се на пухкави облаци, докосващи небесата.
Докато си събирах и товарех багажа на колелото, тази игра на Родопите и небесата не стихваше, наподобяваше преди обедна детска игра, през лятна ваканция.
След стягането на багажа следваше закуска: мед; хляб; вода и съзерцаването на околността.
Няколко думи и за самата изминала нощ. Звезди бяха обсипали нощният небосвод. Сигурно бяха милиони видимите, а долу на земята мъждукащото Мостово в пазвите на планината. Спях си аз добре, но в съня си започнах да чувам засилващ се кучи лай. Някакво кучи бе на свобода и видимо се насочваше към мен. За разлика от хората, кучетата са известни със своето много добро обоняние. Явно ме бе надушило от далеч и сега идваше на бегом на инспекция. Кучешкият лай спря, чувах само стъпките му от долната улица, после и по ясно по поляната и ето го вече около палатката, спряло се на разстояние и издаващо смесица от тихи звуци, от рода на ръмжене и скимтене. Не се доближаваше! Аз си стоях неподвижно в легнало положение и анализирах.
Преди да легна, от опит предприех следното действие, уриниране в кръг около палатката. Колкото по голям е кръга, по добре. Така животните бележат и възприемат това, като запазване на територия. В Природата, това действие се извършва предимно от мъжките животни. При помирисването на маркираната територия, животното психически и чрез вроден инстинкт, разбира, че тук не му е мястото. Всичко явно се дължи на хормонален баланс.
И така, кучето дойде, спря на разстояние и се оттегли. Към сутринта се завъртя още веднъж, но го усетих много смътно, защото само мина и замина.

След изминалата нощ, стягането на багаж и закуската, сега вече бях готов за предстоящото.
Правя няколко снимки за спомен и се спускам през селото към реката, която е разположена в най ниската част. Сутрешен чист въздух, невероятни, планински родопски селски миризми… някой някъде правеше мекичета, тишината разсейваха няколкото чешми в селото. Хора по улиците нямаше, часът бе около 08:00, следваше преминаването покрай последната сграда, която ми беше на път, а тя по някаква случайност бе самата Църква.
След сутрешния заряд, бе време и за сутрешната гимнастика а именно изкачването на асфалтовия баир, северно от селото. Красив участък! От дясната ми страна, като верен другар стоеше балкана и гората, скалите и поточетата. А от ляво, пропасти! С напредването на километража, тази пропаст създадена от природните стихии, увеличаваше разстоянието между мен и село Мостово. Гледките се променяха, слънчевите лъчи и мъглите бяха в разгара на танца.
Неусетно бе достигнато билото. Тук имаше пътни знаци, оказващи различни посоки. Моята посока също бе оказана. Тръгнах на югоизток в посока село Врата и Белинташ (скала с форма на малко плато, носеща следи от човешка дейност).
Хубав път с красиви пейзажи, почти без стръмни наклони. Пъстри гори обляни от слънчева пелерина! Село Врата бе преминато и ето ме на разклона за Белинташ. Тук асфалта свършва! Тук има табели за хващането на правилната посока за Белинташ. Тя е на дясно, по хубав черен път. А направо се продължава отново по черен път към селата Изворово; Бор; Три Могили.
Черният път за Белинташ е предимно сред гъста букова и иглолистна гора. На около 2км от разклона до новоизграждащият се храм до Белинташ и още 600 метра до самият Белинташ, или общо около 3км.
След достигането на новоизграждащият се храм , оставих колелото. От тук започваше пътека. До храма строяха и места за отдих, имаше и чешма с хубава вода.
За самата пътека, приятна и поносима за всеки, изминава се средно за 15 минути. Местността е красива, позволено е почивка по средата на пътеката. Тук се намира едно красиво широколистно дърво, омайващо и привлякло за публика около себе си, само иглолистни дървета, тук има и скамейка.
Неусетно достигам самото скално плато. Тук в самото му подножие има изкуствено направени стълби, за по лесно достигане. Освен тях, все още си стоят и естествените вдялани в скалите стълби, които са по предизвикателни, но и обезопасени с парапет.

Белинташ!
Красиво място, откриващо гледки на 360 градуса, от тук дори се вижда и Тракийската Низина. Човек трябва да го посети за да усети магията. Видимите следи от човешка дейност бяха навсякъде. Какво са правили тук тези хора, знаят само скалите и височините в района. Има предположения, теории и легенди… но едно е ясно, това място не е било случайно….
След разглеждането и зареждането с енергия и едното подхлъзване на влажна пръст, се връщам отново към храма.
Тук разговарям с единствения човек, който видях на това място и който се грижеше за облагородяването на местността. Той беше от село Мостово. Поговорихме, попитах го за информация, относно следващата ми цел. Въпреки, че имах някаква предварителна информация, винаги е по достоверно и правилно да се попитат хората и в района.
Хижа Сини Връх бе следващата цел! Следваше преминаване по гръбнака на балкана.
Върнах се обратно на разклона , на който свършваше асфалта по рано и от който бях тръгнал за Белинташ. Сега продължавах в другата посока, напред!
Хубав черен път, завой след завой. В дясно отново другар ми бе балкана. На ляво, североизток широколистни дървета, зад които се откриваха гледки към Тракия. След известно време достигнах висока скала, тя бе разположена в ляво от мен. Тук имаше табелка, оказваща посоката за хижа Сини Връх.
Пътя продължаваше направо за селата Изворово; Бор; Три Могил., Аз трябваше да се отклоня на ляво, покрай скалата по стръмен черен път.
В района има село носещо името Сини Връх, има и връх и хижа, които носят същото име… Целта ми бе хижата, като може би щях да мина и през върха, но не се знаеше.
Засега се движих по маркировка и черен път. Стръмен, на места охлабващ. След няколко такива поредици, наклона остана само стръмен, след известно време премина в много стръмен, дори на места непоносимо стръмен. Бързо се качваше надморска височина! Тук вече само бутах. Използвах и тактика, която измислех на място. Без която, вместо да бутам колелото на горе, аз щях да го гоня и да бягам след него на долу. Самата тактика… ляв крак на зад, десен на пред, кормилото до гърдите и избутване…., натискане на спирачки, краката вече са изравнени. Упражнението се повтаря, като този път водещ крак е левият, избутване.., спирачки. И така след серия от упражнения дочух шум от хора и резачки на дърва. След време, част от хората тръгнаха да се спускат срещу мен по черния път.
При срещата ни, те ме попитаха: на къде съм тръгнал и откъде съм... След като им казах за къде съм тръгнал, те ми отговориха:
„ момче, трябва да се върнеш обратно по асфалта и да минеш долу през селата Тополово и Новаково, откъдето има и асфалтов път за хижа Сини Връх”. От там не ми се минаваше, знаех го този път, но трябваше да слизам в ниското и да карам по главен и безинтересен път, изпълнен с коли...
-„ Аз искам да мина по туристическият път за хижата, през планината” отговорих им аз.
-„ Момче ние сме от този край, че не знаем за такъв път, а ти от далеч идваш и знаеш… Този стръмен път, по който се движиш е дърварски и е правен съвсем скоро и свършва на няколко метра по нагоре” ,казват ми местните.
Разговора се водеше с усмивки, те на малко техен диалект и аз на моя си. Пожелах ме си приятен ден и всеки продължи в своята посока. Все пак реших да продължа и да видя, какво ще стане и едно беше ясно, че предстоящото, каквото и да беше то, беше част от приключението.
И ето, преди достигането на края на дърварския път, забелязвам, че туристическата маркировка, която ме доведе до тук, правеше завой. Навлязох в пътека, тя бе леко хълмиста, имаше и равнинни участъци, но бяха рядкост. Като гледах, как се вие пътеката разбрах, че нямаше да ми се налага да изкачвам най високите части, по гръбнака на балкана, с тази пътека щях да подсека височините.
И така час и нещо бях в прегръдките на гората, мириса на гъби и всякакви други растения, които ако бях Биолог, щях да опиша. Тук не можеше да се кара. Бутах! Пътеката често бе камениста. Внимавах! Багажа на колелото беше доста и се предвижвах бавно. Имаше участъци и без камъни, тогава сетивата по силно комуникираха с природата.
Беше около обед. По пътеката имаше и открити места, от където се откриваха красиви гледки. На тези места заслужено си почивах.
След време излязох на нещо като скалист гребен. Имах изглед и на юг (навътре в родопите) и на север (Тракия) Тук пътеката продължаваше по гребена. Освен пътеката, вече се бе появил и черен път. Тръгнах по черния път, вече ставаше за каране или по точно за повозване. Предварително бях чел някъде, че преди хижата се излиза на черен път. За сега ориентирането беше добре.
Стръмно спускане през букова гора, ме отведе на тревисто и открито било, изпълнено с хранилки за животни и места, наподобяващи кули, където ловците чакат животните….. или където природолюбителите чакат да заснемат някое животно.....
Красиво място, но и някак си неприятно, заради примамването на животните с храна и после….
Гледах по- набързо да премина този район. Зададе се нов разклон, направо мисля, че се продължаваше за връх Сини Връх, а на ляво имаше знак за хижата. Тръгнах за хижата. И ето, не след дълго виждам сграда, а малко преди нея, забелязвам и много кучешки къщички. При доближаването ми, от всяка една, излезе куче.Бяха минимум десет, бяха вързани и видимо бяха ловджийски…… На няколко метра е и хижата. Хижата бе голяма. Седнах пред нея, за да разгледам картата. След известно време се зададе джип с двама човека. Поразговаряхме, видимо бяха добронамерени. В джипа носеха много чували с ябълки. Попитах ги за селата през, които смятам да премина, а те ме попитаха от къде идвам. След като им разказах, те ме поздравиха и ме попитаха дали не съм чул някакви ревове на животни, при прекосяването на гората. След което, единия от тях започна да имитира определени звуци…. Дадоха ми ябълки за из път. След продължаването ми напред и задминаването на няколко табели гласящи, че ловът е забранен, се сещах за последната среща: кучетата; хранилките; ябълките; двамата човека и думите им „ние работим това „ Последния израз бе споделен от тях, когато им споделих, че съм видял хранилките и кулите....
Какви бяха тези хора; кучета, ябълки и табели… всеки да си прави извода сам.

След като задминах хижата, по надолу достигнах разклон с голяма локва. На дясно бе черен път отвеждащ към селата Узуново; Жълт Камък и Паничково, това беше моята посока. А на ляво си продължаваше асфалта към ниското. Тук похапнах малко и тръгнах към предстоящото. Пуснах си и радиото за повдигане на тонуса.
Следобедното странстване под лъчите на есенното слънце, ме отвеждаше към разнообразни отсечки и терени. Лъхаше спокойствие! По ливадите пасяха животни. Погледа ми привличаха масивните каменни къщи в района. Те бяха с каменни покриви и стени. Тези кътчета около Узуново създаваха идилия за природолюбители . Видимо тук нямаше индустрия, нямаше и замърсяване. В Узуново почти няма и хора, ако имаш късмет все пак може да срещнеш някой местен.
Село Жълт Камък и Паничково са по оживени. И тук, чешми не липсваха, без чиста и бистра водица не може да се остане.
След прекарания следобед в тишина и хармония, сега маршрута ме отвеждаше на билото, на главния път Асеновград-Кърджали.
За разнообразие през този ден, покрай мен започнаха да профучават и колите. Следваше спускане до село Комунига, а след него и изкачване.
На изкачването след него, забелязах в далечината двама колоездача. С доближаването видях че са трима. Двама бяха на тандем, а третият на обикновено колелото. И тримата с дисаги и багаж.
Стигнах ги бързо. Колкото и много багаж да имах, те имаха двойно и тройно повече. Бяха млади хора! Тандема караха момче и момиче, биле от Холандия и до тук дошли на ход! На задните дисаги возеха и своя домашен любимец, куче със специален подслон Третият юнак бе от Германия. И тримата бяха тръгнали за Истанбул. На ден изминавали по 50-60км. В Истанбул щели да починат и на връщане със самолет. Не исках да се разделям с тях, затова поостанах в групата.
Около село Габрово те спряха на местен, импровизиран около пътя пазар, за зеленчуци. Чушки, праз, зеле, тикви.... Всички продавачи създаваха картина, която ако бях художник щях да нарисувам. Но понеже не съм, просто направих няколко снимки за спомен.
Отрудените продавачи от село Габрово се усмихваха и предлагаха своята стока. Около нас бягаше малкото куче на Холандците, което на пазара си намери и приятел. Завърза се и интернационален разговор. Продавачите ме помислиха също за чужденец и ме попитаха „ откъде знаеш толкова добре Български” усмихнах се. След като се разбра кой от къде е, се отдадохме на спонтанни разговори. Един от продавачите ми даде чушки пипер, хубави и големи за из път, друга жена също ми даде чушки, понече да ми дава и други зеленчуци, но им казах, "стига стига, тези ще ми стигнат поне за три дни .
След тази среща, качихме кучето на Холандското колело и четиримата се понесохме в родопското пространство.
След време те спряха, явно бяха решили да спират за деня и да разпъват лагера. Аз реших да покарам още час и нещо и по залез да спра по възможност на някое било, откъдето да имам видимост към залеза и изгрева на утрешния ден! А и по билата мъглите по това време бяха рядкост, по често се срещаха в ниското.
Така през оставащото ми време минах през красиви места, язовири, села, ниви, всички те обрисуваха красиви пейзажи.
Прекосих селата: Даскалово; Дядовско; Каняк.
Слънцето започваше да залязва и за мой късмет по това време бях на билото между село Яворово и село Бели Вир.
Близо до пътя, до борова гора, разпънах своята палатка. Гледки с голям простор разсейваха моето внимание. Нощта взе да пада. Вечерях на смръчаване. Под съпровода на народна музика от радио Христо Ботев, падна и месечината. Звезди обсипаха небосвода. Тази вечер нямах за дразнител изкуствената светлина от насели места. Звездите бяха много ярки. Гледах и гледах….
След известно време си и полегнах.
Предстоеше нов ден, а аз все по силно се чувствах като дете на природата.

снимки => https://www.facebook.com/photo.php?fbid ... =3&theater

[mlqko s oriz]

ден 3-ти 30.09.2014 Вторник BG

Трети ден и второ събуждане в Родопите. Нощта премина неусетно и спокойно, като миг! След вечерното представление на звездите и месечината, предавано по най-гледаната телевизия „Небосвод” със сто процентови натурални цветове и усещане за живот, телевизията без реклами, караща хората да си задават поредица от въпроси… Телевизията, която ни напомня колко сме малки пред нейната енергия и мощ! Това е телевизията, която все повече хора трябва да гледат и да оценяват, защото тя е напълно безплатна и е вечна…. Дистанционното не е в нас,но излъчвателя на картината е някъде там….

След вечерното звездно представление и размишления за живота, сега бе утрин! Родопска хладна утрин, часът около 06:00. Ставам със желание! Обличам малко дрехи и ето ме на билото между селата Яворово, Каняк и Бели Вир. Измих си лицето със студена вода, след което отпих от нея. Това инак обикновено и монотонно действие, тук сред природата създаваше многократно по голям заряд и блаженство. Сред заобикалящите ме тръни и утринни пейзажи преди изгрев, започнах да сгъвам палатката и да прибирам покъщнината.
След няколкото завъртания на стрелките на вечния часовник, на хоризонта се предизвестяваше появата на стария приятел! Той никога не говореше, но за сметка на това, него го очакваха старо и младо, цветя и птици, земя и вода. Стария приятел излъчваше спокойствието и мъдростта на най-големите мислители и учители под небесната!
Реших да го посрещна с хляб, мед и приятна музика! Не след дълго в далечината се появи и неговият силует, усмихнат, нарамил старата торба пълна с топлина и светлина. Трябваха му само няколко минути за да се появи на Родопския хоризонт. Срещата бе момент на радост, миг от вечността. Той никога не спираше по своя път към всеотдаването и винаги бе с пълна торба!

След тази красива среща, той продължи към нови хоризонти. Радвах се, че по неговият пример и на мен ми се отдава възможност да се впусна в още един приключенски ден, в една от най-красиви планини в България.

След сутрешната доза природен заряд, багажа вече бе стегнат. Поогледах се още малко за да запомня красивото място, направих няколко снимки и се понесох по родопските завои.
Облечен добре, се спусках към село Бели Вир. Горе на билото след изгрев бе топло, но по ниското цареше мъгла. Сега се бе разсеяла, но както винаги, следите и изчезваха един-два часа след нея. След Бели Вир се отклоних към село Свободиново и Севдалина. Никога не бях минавал от тук и за това на разклоните без пътни знаци спирах да извадя картата и да погледна на къде да тръгна. На хоризонта се зададе и село Скална Глава. Селото е разположено на два отсрещни баира, като главният път минаваше само през единия баир. Като новобранец в района, минах и по трите възможни входа към селото.

От Даскалово (вчерашният ден) до тук, местността ме изненадваше със все нови и уникални портрети на неописуемото природно творение. Редуващи се планински пейзажи, като животните на местните хора и асфалтовият път, бяха винаги присъстващ мотив.
Самият асфалтов път и терена бяха разнообразни, разбираемо в предвид Родопа планина. Завои с гледки , завои в гора, поредица от завои и наклони, всички участващи в Родопското състезание Кой е по-по-най!

След известно време, на спускане към село Дъждовница, на фона се появи язовир Кърджали. В него се събират водите на река Арда. Красиво Място! Движех от северната му страна. Профила на маршрута ми тук бе предимно спускане. Спускане през селата Пеньово, Бленика, Зелениково, Енчец, Срединка. Още нямаше обед и около язовира бе хладно, но и слънчево. На края на спускането ме чакаше град Кърджали. Първият град през днешния ден. След събирането на впечатления и прекосяването на град Кърджали с помощта на местни хора, продължих на юг. Движех се по главен път в посока Момчилград. След шумните 15 километра по главния път, сега бях в Момчилград. Седнах на едно място където продаваха закуски. Похапнах и взех за из път. След хапването се чух с моят приятел Здравко от Сливен, който също не спира да обикаля със своето колело. Друго си е да поприказва човек с приятел, който е на същата вълна. Само, че сега той си беше в Сливен и беше на работа. Но сега бе обед и всички имаха почивка.

След престоя в Момчилград се насочих към слабо натоварени пътища. Вече бе обед, караше се по летни къси дрехи. Заобикаляха ме каменисти, песъчливи баири и височини. Като вместо храсти и растения, на очи по се набиваха големи и малки камъни, те се групираха и всяка група се отличаваше по свое му.
Движех се в посока селата Чобанка и Равен. В Чобанка малко се обърках и в самото село отбих на север… Стигнах до една махала и след като я обиколих и разбрах от местни, че път няма, се върнах обратно в Чобанка. Стигнах Равен, тук добро впечатление ми направи училището и учениците в него. Последва около 8-10 километрово колоездене в стил и настроение наподобяващо влакче на ужасите. Стръмно спускане след село Равен. Багажа и теглото подпомагаха голямата инерция. Поредица от завои, забиващи ме в иглолистни гори, вземане на друга поредица от завои с натискане на спирачки. След време съм сред широколистни дървета и серпентинести извивки. Редуваха се стръмни и полегати изкачвания и след няколко отброявания на вечния часовник се озовавам в село Биволяне.
Тихо селце! Два баира, между които тече река, а до нея брези, това е портала през който се влиза в селото, по чисто нов асфалтиран път. Този портал наподобява порталите от големите крепости. При преминаването му, двата баира се доближават и хвърлят сянка върху пътя, а реката допълва с ухания и прохлада. Последва стръмно изкачване през селото, което ме отведе над него, до самият край на пътя. Тук се усетих, че по предварителен план, трябваше, преди селото да завия на изток към село Момина Сълза. Но така май стана по добре, че се докоснах до вътрешността на село Биволяне. След консултация с местни трудещи се хора, намерих верният разклон към предстоящото село.

След време се движех по черен хубав път, откриващ пред мен нов родопски жанр красота. Трафика по пътя бе предимно от магарета и крави. Сред тази красота попаднах на разклон. Едната посока бе по отъпкан път, на изток. Тръгнах по него и след няколко метра, пътя преминаваше в стръмно спускане в гора . Реших, че този път, може би е дърварски и води към някакво сечище. Върнах се на разклона и тръгнах в другата посока, на север. Отново черен път, но малко тревист, прекарваше ме през поляни и в далечината се виждаха къщи. Мислех, че това е село Момина Сълза, а то в последствие се оказа, че е нещо като махала, където хората гледат животни. Пътя ставаше все по тревист, докато се усетя вече карах по поляни. Гледах къщите и се движех към тях. Минах и покрай голяма чешма с корито. Спусках се! Поляни, ниски храсти и тръни, за фон и малко дървета. За да не ми е скучно, имаше и доста крави, пръснати, без надзор. Сред тази идилия и тишина, в този следобеден час, се чу свистене. Трябваха ми само няколко стотни за да разбера какво е станало. Спукана предна гума! Добре, че беше предна, правеше се по лесно. Вадя инструменти и резервна гума. Сменям я и започвам да помпя и…. проблем! Помпата помпеше до едно положение и отказваше. Едвам успявах да вкарам въздух, колкото да става за бутане, нещо се бе развалила помпата…

Сменил гумата и прибрал инструментите, стоях до изправеното колело и се оглеждах… Пред мен на север, ясно виждах къщите, които мислех за село, между нас имаше дере, до което имаше стръмно и опасно спускане, след него следваше стръмно изкачване към къщите. В дерето течеше река! Слънцето в този час не щадеше лъчите си. Казах си „ трябва да намеря най безопасния начин да премина през тази местност, след което да спра първата кола и да помоля за помпа”.
Преди да спукам гума, на изток бях видял кола, това ми послужи като информация, че там има някакъв път. Само където между този път и мен също имаше дере и стръмности…

И така, стоях и пред мен имаше 3 варианта, през дерето към къщите, където може би има хора и помпа, или през дерето към пътя, по който ще намеря правилната посока и помпа.. или трети вариант, връщам се обратно и търся друга възможност.

Оставих колелото на поляната в компанията на няколко крави и тръгнах да търся начин за пресичането на дерето в посока къщите. Намерих добър вариант, върнах се за колелото и побутвайки на спирачки стигнах дерето. Прекосих го и още долу в дерето излязох на нещо като черен път, само че в посока къщите имаше някакъв затворен вратник, от който следваше стръмно изкачване. Реших, че това не е моята посока и тези къщи не са селото което търся и тръгнах в другата посока по същият път, за да видя къде ще ме отведе тя. Пътят премина през още една рекичка и след няколко минути ме изкара на било с по хубав черен път.Тук имаше и нещо като гроб с паметна плоча. По рано, преди да спукам гума,от тук видях да минава колата… сега стоях, и гледах отсрещния баир, където бях по рано и трябваше да реша в коя посока да тръгна по новият черен път. Едната посока водеше явно към къщите, които ме заблудиха, другата посока отиваше на юг. Нали бях отписал тези къщи и тръгнах на юг. След колоездене в кратък участък от гора, пред мен се откри изглед , преспокойно си казах вече, че това пред мен беше село и то търсенето от мен село Момина Сълза… със всички екстри, стълбове, лампи…. Само дето хора не видях много. Имаше един овчар и копаещи машини по на далеч. Видях спряна кола до една къща. Завъртях се покрай колата, повиках ехоооо, няколко пъти, но никой не се обади. Тук се усетих, че по рано през деня, на първият разклон след Биволяне, където се двоумих и първоначално бях тръгнал по стръмния черен път, точно той е бил правилният. Най-много след десет минути е щяло да стигна в селото. Това го разбирам и сега, след като се прибрах в Сливен и огледах района по всякакви начини. Като допълнение, на разклона и в селото имаше някаква маркировка.
След интересното и запомнящо се объркване, вече не само бутах, но и карах с риск да пукна отново предната гума. Но прецених, че въздуха е достатъчен, само трябваше да внимавам с пътя.
След село Момина Сълза последва стръмно спускане по черен път. То ме отведе до река и тук по въжен мост я прекосих. Озовах се на отсрещния бряг и след няколко метра на асфалтов път.  Усещах, че помпата и помощта е все по близо, само трябваше да изчакам малко.
С мека гума се понесох по грапавият асфалт изпълнен с дупки, който в сравнение с поляните по рано, си беше блаженство. Така логично и напълно очаквано срещнах първите хора, а около тях коли и камиони, все щяха да имат една помпа. Заговорих ги. Бяха дървосекачи и шофьори, Българи и Роми. В Крайна сметка ми помогнаха Ромите. С една хубава здрава помпа, за няколко секунди колелото отново бе в пълна изправност. Поговорихме, взаимно се позарадвахме, аз от помощта им, те от това което съм предприел. Искаха да ме черпят с кафе, но аз бях напълно благодарен и на това, че ми напомпаха гумата. Ромите биле от село Градец, това е на около 30км от Сливен, но от 20 години били в него край и се изхранвали с дърва.
След помощта, вече се носех с напълно разпънати платна по вълните на отлитащия ден. Позагубих около 2-3 часа с лутането. Но до края на деня оставаха още 2-3 часа. Пуснах си радиото за повдигане на тонуса и с пълен напред достигнах село Нановица. От тук се отклоних към село Татул, където следваше да посетя и едноименното светилище. Тази отсечка бе изкачване и след около 30 минути достигнах Татул. Беше към 18:00, слънчевите лъчи отслабваха, отклоних по указателна табела към светилището. Пътят премина през спиращи колите бариери, след това премина в хубава алея, спускаща се и криволичеща. Минах покрай охранителен пункт, където явно се плащат такси, но сега нямаше никого, продължих напред и след няколко метра, пред мен се откри мегалитния паметник.

Татул, красиво и мистично място! 
Светилището представлява скален масив, а върхът му - пресечена пирамида. Комплексът се състои от два саркофага, четириъгълно легло за главния олтар и триметров кладенец. Скалната пирамида и гробниците около нея са оформени през ХVІІІ – ХІ в. пр.Хр., когато светилището преживява своя първи голям разцвет. Наоколо е оформен кръг от глинени олтари, върху които са извършвани жертвоприношенията. Открити са стотици култови предмети – глинени човешки идоли и прешлени за вретено, модели на съдове, предмети от бронз, изображения на Бога Слънце.

Сега на това място,малко преди залез, възприемах тези моменти, като заслужена награда, след преодоляното. Разкарвах се сам в района и оглеждах с голям интерес всичко. Нямаше никой друг, беше и много тихо, добър момент за съзерцаването на гледки в района. От Татул се откриваше гледка на 360 градуса. Баири, селца и гори, във всички посоки. Пъстри цветове подсилваха пейзажа, вече бе есен.
След приятната разходка из Татул се спуснах отново до село Нановица и от там започна изкачване към село Неофит Безвелиево. Отново красиви гледки и на това изкачване, тук някъде ме задминаха дърварите, които ми помогнаха с помпа. В село Неофит Безвелиево местни хора ми напълниха вода, реших да заредя, защото вече се бях ориентирал да търся място за спане и можеше да не видя чешма. И малко преди село Лале, встрани от пътя, на високо, открих хубаво място за лагер.
Хубава поляна! От едната страна ми се намираше оградата на някаква градина, зад палатката естествена стена от храсти и пред мен и на юг просторни гледки към село Лале и другите селца в околността.
Денят беше към своя край! Старият приятел с торбата отпътуваше, за да достави светлината и на други народи!
Разпънах палатката и седнах да вечерям. Щурчета пееха в околността. Две-три магарета също често обикаляха долу по масивите с тютюн. Слушах народна музика по радио Стара Загора и наблюдавах падането на нощта.
Нощ е! Звездното представление отново започна. Тук без проблем гледах любимата си безплатна телевизия „Небосвод”! Селцата в района, както и телевизионната кула между Момчилград и Крумовград, също вземаха участие във вечерната идилия.
Очертаваше се спокойна нощ. И според радиото, хубаво време през утрешния ден. Сега стоях, съзерцавах и слушах нощната тишина. Лека нощ ден трети…. палатка

снимки тук=> https://www.facebook.com/photo.php?fbid ... permPage=1

[mlqko s oriz]

ден 4-ти 1.10.2014 Сряда Punk

Най-приятната и неусетна нощ в Родопите! Под ясното небе, се бяха събрали към 9 часа сън.
Знаейки, че деня днес ще бъде топъл и слънчев, преди лягане си навих алармата на часовника. Не исках да изтървам и секунда от деня!
Станах около 06:00 часа. Още бе тъмно! Пуснах радиото и под такта на хубава музика започнах да събирам багажа. В района още се въртяха трите магарета, които ми правеха компания още от вечерта. Мъгла изпращаше свои разузнавачи в околността. Тя вече бе завзела по ниските укрепления и сега се прокрадваше към моята естествено недостъпна крепост.
Няколкото конски сили на първият сутрешен рейс, препуснаха през мъглата. Малко по късно премина и първият училищен автобус. Подлият план на мъглата търпеше неуспех. Пълното и оттегляне бе факт , когато се зададе и старият приятел със своят слънчев кон. Торбата му отново бе пълна и искряща.
Сред тази приказка, разказана ми от природата и живота, на сутрешната седянка, аз вече бях готов за тръгване. Закусил и със свежи сили, след поглъщането на няколко зърна черен пипер за десерт, се впуснах в предстоящия ден.
Слязох на пътя и след няколко метра бях в село Лале, В селото бе тихо. Помахващите цветя от дворовете , допълваха родопския сутрешен букет, със своите ухания и обаяние. Два килима се бяха прострели на ограда и като своите люде от селото, излъчваха хармония и поемаха от уханията пъстри.
Събрал тези билки от духа и хармонията на селото, продължих по плавното изкачване към село Джелепско.

Пътят ме водеше като презентатор, през Родопските скакалки. Откриваше ми гледки към терени и места от предния ден. Водеше ме и ми разказваше антична и древна приказка за девствената природа на България. Творците бях творили с размах, гледки към редове от височини, гори и низини, наредени едни зад други; явно минавахме покрай един от многото антични стадиони в областта . От зала в зала, отпивах вода от съвместните творения на природата и човека, похапвах ябълка и запечатвах тези моменти в снимки.
Последва преминаване през Звездел. Това село е разположено на главният път между Момчилград и Крумовград . Задържах се малко по главния път, докато не последва отбивката за селата Конче и Метлика. След отбивката ме задмина един голям камион. Превозваше голям товар, някаква машина. Колкото по голям е товара, толкова по голям е разхода на гориво и толкова повече газове ме връхлитаха от ауспуха му. Впуснах се в надпревара с бълващият черни сажди дракон. Скакалките бяха в моя защита, поради тромавостта му, на спусканията ме губеше от поглед. На късите изкачвания ха да ме хване и отново ме губеше от поглед. Тази игра продължи до първото по сериозно изкачване. Там Дракона взе превес , натиснах спирачките и обогатих кислородните бутилки.
След припомнянето, колко вредни може да са Драконите, продължих по скакалките.

Беше ту топло, на по слънчевите места, ту студено на по усойните.Регулирах положението с постоянното сваляне и вдигане на циповете на дрехите. Тази игра продължи до баира преди село Токачка. На самото изкачване ми бе топло, въпреки, че мястото бе усойно  Сред борова гора и чист въздух, баира падна в боя. Минах през портите на село Токачка. Приятен момент бе единодушния поздрав от хора седнали до нещо като магазин или заведение. Последва преминаване покрай Джамията. След това и покрай местното училище, където точно в момента биеше електрическият звънец, който подканваш децата да влязат в учебен час. На излизане от селото, пред мен се откриха обработваемите земеделски площи на местните. Тукашният терен, който Тракийците биха нарекли могила или чукар, тук се използваше за земеделска земя. Сее се предимно тютюн. Движех се по било, пътят и от двете страни бе ограден със ниски земеделски огради. Пътят криволичеше. Ту от ляво, ту от дясно, земеделските площи наддаваха вратове и надничаха аджеба да видят, кой минава покрай тях. Родопското море от гори, височини и селца бе все така тихо. Тук местните морски обитатели живееха в хармония и задружие. Купи сено събираха тен. Лек полъх поклащаше зелените стръкове по плажа. Нямаше шумни туристи, нямаше грандиозни бетонни гробници. Галерията бе запазила красотата на своите експонати. Тук времето винаги бе почетен гостенин. Тук всяка картина бе шедьовър. Пътят криволичеше, наклоните се променяха. Движех се през слънчеви и открити места, последвани от гористи и сенчести участъци. Минах покрай селата: Пашинци; Кран; Кукуряк. Опияняващите поетични слова в тази билна галерия, създаваха безвремие, спокойствие и уют. Благодарях на времето и безвремието за техният труд и творчество. Те бяха заслужили уважението ми, преди години още, при първият ми допир с тяхното изкуство.

Неусетно достигнах стръмно спускане сред иглолистна гора. Имаше резки завои и наклони. Товара и дисагите спомагаха за нуждата от по малка скорост по надолнището.
Спускането ме отведе до село Стрижба. Интересно село, гмуркащо своите посетители с машина на времето в изминали години. Тук характерни са каменните къщи. Камъни за огради, за стени и за покриви… Къща до къща. Широк път пресичаше селото, от който имаше разклонения към стръмни сокаци. От комуникирането с местните хора, останах с впечатлението, че тук живеят добри и истински човеци.
Покрай селото течеше тиха река. Тръгнах по течението и. Движех се по хубав черен път. Редуваха се сенчести и открити места. Беше предимно равно, като не липсваха и спускания. Пасящите животни по малките поляни и дървените огради покрай черния път, създаваха приятно усещане.
Движех се по пътя и по течението на реката, от двете ни страни стоеше балкана. След известно време излязох на асфалтов път, покрай който се редуваха ниски, каменни и дървени огради. Достигнах село Тихомир! Голямо село в сравнение с другите села в района. Повечето къщи в селото бяха тухлени, някои от тях с каменни плочи за покрив. Тук видях дървопреработващо предприятие. В селото имаше и Основно Училище.То беше поддържано и пълно с деца, на пет етажа… Тази гледка вече е рядка в Българските села, особено в тези покрай границите. Но ето, тук явно хората бяха единни и мислеха за селото. След упътването от местни жители, продължих покрай дворове и зеленчукови градини към предстоящото.
Последва игриво спускане. Пътят бе еднолентов и перфектно асфалтиран. Водеше ме през букова гора, до открити места. Отново се движех по течението на същата река. Балкана плавно се оттегляше встрани като бавно загасващи светлини преди театрален спектакъл. Пътя следваше серпентинестите извивки на реката и до сущт на палаво куче, подскачаше покрай бреговете. Движех се към село Малкоч. Малко преди селото се озовах на разклон с хубава чешма и скамейка. Реших тук да поостана за обяд. Мястото беше спокойно с хубава гледка.

Отпочинал и закрепил, продължих напред. Бе обяд , към 13:00 часа. Държавната граница отстоеше на около 10км южно от мен. Надморската височина бе около 400-500 метра.
След време се озовах пред село Малкоч. Китно и симпатично селце. Спуснах се към селото, прекосявайки по мост реката. В селото бе тихо, хора по улиците нямаше. Знаех, че трябва да прекося селото и да продължа към село Бук. Единственият шум от човешки разговор идеше от някакъв магазин. Продължих смело навътре през селото. Малко дете си играеше в реката, дядо му го наблюдаваше. Тишина и обилно слънце заливаха селото. Тук може би живееха не повече от 200-300 човека. Продължавайки през уличките на селото дочух шум от някаква машина. След време видях копаещ багер и струпани около него хора. Това бяха моите помагачи в намирането на правилната отсечка. Според помощта, трябваше да се върна обратно през моста до самата табела на селото. Там имаше спирка за ориентир.От там тръгнах на изток, покрай постройка с ламаринен покрив и трафопост. Пътя бе черен и пейзажен. Едно изкачване и едно спускане, ме отведоха до село Бук. Прекосих реката без мост и се гмурнах в селото. Видимо селото бе голямо. Имаше Здравен пункт и Детска градина, които сега за съжаление бяха изоставени. Имаше и други големи сгради. След няколкото разменени поздрава с местните и запечатването на няколко момента в снимки, излязох от селото. Карах на север. Завърши отсечката от китни селца, разположени по поречието на местната река.

Набрал височина сега се движех отново към село Токачка. Там поспрях и заредих с храна. Предстоеше следобедно колоездене през села и махали, където не беше много ясно, дали ще има някаква храна.
Заредил с храна и вода, се оставих на предстоящото. Премиха през село Лещарка.На разклона за село Голяма Чинка, преди село Кандилка, завих на изток. Последва спускане и прекосяване на река по хубав мост. Преди моста имаше чешма. След моста започна стабилно изкачване. Пътят бе черен, предимно гладък. Потта течеше от челото! На помощ се бяха дотекли сенките от обкръжилите пътя Борове. Наклона намаляваше и гората се отдръпваше. Досети се полъх на ветрец по билната част. А там на билото бе село Храстово. В селото видях един овчар, попитах го за посоката за село Лимец. След като ме упъти, аз продължих.

Района бе много красив, черният път вече бе равнинен с леки оттенъци на изкачвания и слизания. Гледките се редуваха, първо на запад, после на север; изток и юг. Района наподобяваше лабиринт, за всеки идващ за първи път. Пътя имаше доста разклонения. В далечината по планината бяха накацали като врабчета няколко селца. Планината се гънеше и достигането им изглеждаше предизвикателно. Сред този лабиринт дочух приближаващ трактор… Усмихнах се и реших да го изчакам. След като ме стигна го спрях. От вътре се показаха трима местни юнака. Много добре ми обясниха на кой разклон трябва да завия за селото. Тръгнах пред тях. Виждах, че се движим с една и съща скорост, като на места малко по напредвах. За никъде не бързах, разглеждах местностите и поизчаквах трактора. Взехме си довиждане, на оказаният от тях разклон. Последва спускане по каменист чакълест път. Явно тук преди е имало асфалт. Прекосих една малка река по мост и след кратко изкачване навлязох в населено място. Населеното място бе откъс от приказка. Писана преди години от прадедите ни. В селото бе тихо. Около пътя се бяха надвесели покриви. По пътя щъкаха пилета. В страни стоеше крава. Слънцето се усмихваше, неистинна тишина цареше в околността. Ще кажеш, че селото бе замразено за бъдещи векове. Това бе село Лимец.

В една от къщите дочух шум. Провикнах се”ехооо”. Излезе млада симпатична жена и ми заговори на чужд за мен език. Аз и казвам, че съм тръгнал за село Малък Девесил, следващото село по маршрута. Жената ми обясняваше със страхотно интересен диалект. Аз разбирах само някои думички. След няколко минутен разговор се разбра, че не знае пътя за селото. Не можеше да ми помогне, но това нямаше значение. Важен бе самият разговор, който ми повдигна настроението.
Имаше около час до залез. Сенките от къщите падаха върху пътя. През къщите се виждаха други махали, но те не бяха в моята посока. По карта, селото се падаше на югоизток. Продължих през селото и след няколко завоя се озовах до чешма. До нея стоеше старец. Заговорих и него, но не хванах и думичка от това което ми отговори той. Все едно бях на няколко хиляди километра източно от България  Продължих по пътя и след малко видях кола. Казах си дааа, тук някъде има хора и те ще знаят точната посока. Поразходих се и срещнах собствениците на колата. Хора на средна възраст, единият беше пчелар, симпатичен, излъчващ добрина човек. Обясними с перфектно правилен Български, през какво трябва да мина за да достигна село Малък Девесил. Поговорихме, разбрах, че е служил като войник в Сливен, познаваше добре този край и живо по здраво се разделихме.
Последваха един-два километра до друга махала от същото село. Там след трафопост се отклоних по кратко изкачване. Последва и спускане, след което и река. След реката на четири километра бе търсеното от мен село. Реката бе малко пълноводна. Неможех да я прекося карайки. Трябваше да се носи или бута. Поогледах за някакъв друг вариант, нямаше такъв. Събух се бос с цел, след прекосяването да си обуя сухите обувки. Но прекосявайки, едната обувка падна в реката.. Такъв ми бе късмета  Взех я и продължих. На отсрещния бряг си обух едната суха обувка и едната мокра и продължих напред. Предстоеше четири километрово изкачване, в средата на което си запълних запасите с вода от хубава чешма.

Слънцето се усмихваше, изпращаше своите последни топли и красиви лъчи. Пътя излезе от гористата част и ме понесе по билото сред земеделски площи. Подминах още една чешма и няколко завоя след нея се откри гледка към село Малък Девесил.
Района беше красив! Имаше полянки и чешма на няколко метра. Беше ясно, че тук някъде ще си разпъна лагера. Без особени усилия, открих добро място сред посевите с тютюн. Бях на около 500 метра западно от селото, в подножието на било. Пред мен се откриваха красивите гънки на планината. А леко в страни бе красивото село, обливано от последните лъчи, с пасящи до него животни. Чуваха се и подканващите приказки на местните пастири към животните. Денят беше към своя край.
Разпънах си палатката. Звъннах два телефона. Обикновено телефонът ми бе изключен през деня и го включвах за две-три минути привечер. Чух се както обикновено с родителите, да знаят, че съм добре. И се чух с един добър приятел от Варна, който след като бе разбрал от родителите ми, че съм в този район, бе тръгнал на ход с колело насам. Беше ми звъннал предната вечер, отново по това време. Щяхме да държим връзка за предстояща среща.
Изключих телефона и пуснах радио Стара Загора. Зазвуча меден кавал, слънцето тъкмо се скриваше. Седнах на скромната трапеза. Със сух и обут ляв крак и със сух увит в торби, необут десен крак, наблюдавах появата на месечината. Небето бе ясно. Звездната идилия започваше. Прогнозата за следващият ден бе заоблачаване, падане на температурите и умерен вятър.
Тук бях в южна България и при мен може би нямаше да има заоблачаване. Това щях да го разбера на следващия ден, а сега нямаше и помен от облаци…
Звездна идилия и вечеря до село Малък Девесил. Планината потъваше в тишина . Заедно изпращахме деня. Месечината застъпваше на смяна. Лека нощ ден четвърти

Снимки тук https://www.facebook.com/photo.php?fbid ... 1&set=ms.c.

[mlqko s oriz]

Ден 5-ти 02.10.2014 Четвъртък

Поредната утрин след спокойна нощ, сред Майката Природа в Родопа планина.

След традиционната осем-девет часова почивка, наддадох глава от палатката. Беше още рано, около 06:00 часа. Тъкмо на време за сутрешната приказка, разказвана от планината. И днес тя беше автентична. Герои в нея бяха планинските хоризонти и прокрадващата се мъгла. Действието се развиваше при ясно небе, малко след отплаването на месечната към нови хоризонти и преди изгрева на Слънцето.

Слушайки приказката, си събирах и багажа. Събрал багажа, седнах и да похапвам.След време планината запя и звучна песен, под съпровода на хиляди дървета. Всички тези дървета бяха разположени анфитеатрално, едно до друго, едно срещу друго. Невидимият оркестър бе разположен под короните на дърветата. От много време, те репетираха и изнасяха своето изкуство навред. Много пъти е разказвано за магнетичният им заряд, струящ , пречистващ и приливащ свежи капки живот. Но въпреки многото разкази за този източник на хармония и живот, малцина са тези, които ходят на техните представления с отворени уши, очи и съзнание. На Родопската сцената се появи и Слънцето, негово бе следващото изпълнение. Като солисти се включиха и храстите, тревите и камъните дори. Природата бе в перфектна симбиоза и равновесие. Светлината създаде хармония и убедени всички свои почитатели.

Закусил, взел поредната сутрешна доза черен пипер за десерт след закуска, с изпълнено сърце след видяното изкуство, се втурнах и слях с музикалното пространство. Стотици ноти прилитаха сред земеделските площи на село Малък Девесил. След което, игриво претичваха през уличките на селото и се провикваха „Добро утро село, днес е прекрасен ден ”. Възползвайки се от въздушната им струя, бързо навлязох в селото.

Китно и красиво селце със стари и красиви по своему къщи. След музикалната рисунка на творците, тишината и мириса на балкан, бяха господари в тези сутрешни часове,. Карах си през селото и наблюдавах през каменните покриви, пейзажите в околността. Тук обстановката ми се виждаше приятелска, въпреки, че още нямах досег с местните. Това го долавях от уредбата на селото. Асми и отворени врати покрай пътя, скамейки и пънчета, земеделски пособия и щъкащи пилета, калдаръмени сокачки… Ако човек окъснееше или закъса, тук със сигурност щяха да му помогнат. В селото имаше голяма чешма. Видимо имаше и доста изоставени къщи. Явно и тук индустриалния живот бе подтикнал някои да избягат от рая. Снимайки, по едно време, по пътя се зададе местен човек. След поздрав, човека се усмихна, заговорихме се. Оказа се много приятен човек. Беше със шапка и леко дълга бяла коса. Естествено му стана интересно аджеба откъде съм и какво правя тук. След всеки мой отговор, местният допълваше „ абре Васко” и се усмихваше. Разказа ми какви още села имало в района. Бил служил в Сливен като войник. Водеше две крави и бастунка. Кравите носеха интересни имена, за жалост не им ги запомних, но помня, че ме развеселиха. Човека ми помогна с информация за пътя, към следващото село, пожелахме си всичко хубаво и продължих напред, като допълних, че някой ден задължително ще се върна по тези земи.

Излязох извън селото, спусках се по черен път, покрай земеделски площи. Покрай мен природата продължаваше да рисува вечността. Върховете в околността започнаха да се сливат с небесата. Малък Девесил оставаше все по назад и се превръщаше в мотив от картината.

След земеделските площи, пътя ме прикара директно през тревните площи на местният стадион. След това излязох на асфалтовият път. Срещу мен стоеше паметник, построен в памет на загиналите в Отечествената война през 1945 година в Унгария. Това място се намира между селата Малък Девесил; Голям Девесил и Девесилово, много наблизо се намира и село Девесилица. През май месец, в околността, всяка година се прави събор, известен като „Събор Девесилите”

От това място се насочих към село Девесилово. Последва кратко изкачване по хубав асфалтов път. Слънцето сега бе в разгара на танцови игри с облаци и мъгли. Ту се показваше за миг, покрай някой завой с изглед и веднага се оттегляше. Тенденцията бе към заоблачаване. Такава бе и прогнозата за времето от вчерашния ден.
Преминах село Девесилово. Сред земеделски земи, последва стръмно и игриво спускане, изпълнено с гледки и пейзажи, Последва и преминаване през мост над притоците на река Крумовица. След моста, изкачване, сред гори и възвишения, в обятията на балкана. А на билото стоеше село Аврен, а преди него имаше хубава чешма със студена вода. Напълнил шишето за из път, навлязох в селото. Н пръв и втори поглед, то бе напълно обикновено. В него ден, над селото се бе установила гъста облачност. Забелязах няколко големи сгради, а по центъра имаше доста хора. Седнали на скамейка старци ми помогнаха да продължа към предстоящото.

След селото излязох на чисто нов асфалтов път. Бях на четири километра от границата с Гърция. А тя се виждаше и с просто око. Разклон ме отклони за село Черничево. Последва пропускане по тесен хубав път. Завои и стръмни наклони, бяха моите пътеводители. Кратки изкачвания бяха последвани и от кратки спускания. От всяка, най-висока точка на дадено изкачване, съзерцавах в далечината, следващата стръмна стъпка, по пътя за село Черничево. Облачността стана ниска. Височините в района вече нямаха изглед към моето дуелиране със местните завои. На изкачванията слушах необезпокоявано песента на тишината. А по спусканията, тембъра на струята вятър. В този момент по тези пътища нямаше никой. Редуваха се места за отдих и пътни знаци, обозначаващи процента на наклона. Температурата в района си стоеше постоянна, може би още от самата утрин. След скакливата част на пътя, последва каране по било. Тук облаците се сливаха с мъглата. А жълтите треви поклащаха своите коси. След миг, кола проряза тишина. В нея се возиха няколко човека с камуфлажни дебели дрехи, явно бяха горски… Наддадоха глави през прозорците и ме погледнаха причудливо. След обичайните въпроси и отговори, си пожелахме успешен ден и всичко хубаво. Малко след тази среща достигнах и село Черничево.

Впечатленията ми от това село бяха приятни. Имаше спретнати къщи със зеленчукови градини. Тишината отново витаеше наоколо. Люти червени чушки и царевица, красяха терасите на някои от къщите. А от дворовете надничаха тикви и зелки. Усещаше се хармония и топлина. С помощ от местен, отново продължих напред. По тесен път, навлязох в дълбоките дебри на балкана. Редуваха се монотонни и прави пътни участъци. Движех се на Изток. Надморската височина бе около 600 метра. Пътят бе обграден от гъста гора. Носеше се полъха на намръщената есен.

В този участък пуснах радиото за повдигане на тонуса. Въртейки радио станциите, попаднах на трагична новина. През късният следобед на предния ден, бе станало инцидент с мина, която е предизвикала поредица от взривове в барутна фабрика в с. Горни Лом (Северозападна България, Община Чупрене, Област Видин). Гръцки противопехотни мини от Втората световна война, които са били произведени в САЩ и Германия, са били обезвреждани във фабриката. Бяха загинали петнадесет човека, работници, хора отишли да си изкарват прехраната….
Всевъзможна информация извираше в пространството.

Нямаше как да не ме натъжи тази новина. Това беше трагедия!

Въртях педалите по тихият път и се замислях, колко кратък е един човешки живот… Евентуално хората там са работили от принуда, подтикнати от икономическият хаус в страната, за нищожно малко пари. Бяха загинали хора… нито пари, нито каквото и да е, щяха да запълнят липсата на загиналите хора….

Въпроси без отговори…

„Кой вместо да осигури храна и подслон на бедните, прави войни и оръжия, които после трябва да се унищожават и така да отнемат още човешки животи?

Кой създаде тоя ред на планетата, считан от всички вече за нормален??!

Парите за една година, отделяни за въоръжаване, са достатъчни да нахранят бедните за десетици години напред. Защо се дават пари за оръжия, кой се пази и от кого се пази?!? „

Размишлявах!

Всеки човек ще умре и това е напълно нормално. Но е ненормално това да става по такива трагични начини. Човек никога не знае кое ще дойде по-напред , утре или следващият живот.

Знаем че сме хора и планетата земя е нашият дом. Появили сме се тук и всичко ни е на готово. Нашата Планета се е развивала дълго време. Появявали са се организми и сложни връзки между тях.Сега имаме въздух, вода , природа и много, много връзки между тях. Развитието ни е стигнало висотата, със способността да чувстваме, размяната на чувства между живи организми: растения; животни; хора. Развили сме култури, науки, достигнали сме до изводи за добро и зло. Но продължаваме да живеем в някаква си наша човешка мъгла.Ние хората умираме, някой ден ще умре и нашият дом Земята. Всеки човек има определено време на земята. Самият край на земята може да бъде естествен, а може и да не е. Тези неща са ясни на всички хора. Това не са тайни. И въпреки това ми се струва, че много хора живеят така, все едно ще са вечно тук. Хората и Природата са се свързали безвъзвратно! Връзката ни е като човешки врат и глава, не можещи един без друг. Раят в който живеем и съвкупността от: чувства; емоции; творчество; музика,;ухания; природа; блага; разсъдък; доброта, и т.н, са отворени за всички.

Не трябва да пропиляваме времето си като странстващи хора, бродещи в безкрайна пустиня, страдащи от амнезия. Създали сме парите, оковите за съвременните хора. Но някой в нас е създал и Духа, най- величественото и истинско нещо познато на човека.

За разлика от парите, за да се забогатее с дух не е нужно да се работи без почивни дни, във вредни и опасни условия за живота и здравето.

Живота ни е един миг, едно пляскане с ръце, едно премигване с очи. Ние сме тук заради природата. Всичко идва от природата. Природата не иска да умират хора. Тя ни подарява всичко на готово. Ясно ни е, че ние сме временни туристи на тази земя. Времето ни е ограничено. Всеки ще умре, или по точно телата ни ще умрат. Но духът и душата на човека.., какво става с тях, никой не може да отговори. Не се знае и кога този дух и душа са се появили. Никой през живота си не може да каже, кога го е сполетяло това щастие, да притежава съзнание; дух; душа. Ние хората сме просветени в тези неща, колкото добре виждат прилепите през деня. Ние сме едни заблудени туристи, пуснати сред вечността на вселената. Много често, не поглеждаме по далеч от собствените си амбиции и стремежи за материално устройство и охолство. Разбрали какво е добро и лошо; смислено и безсмислено, трябва да махнем пластмасовите си тъмни очила и да погледнем красотата около нас и също така да погледнем създадените от нас глупости, унищожаващи живата природа. А ние хората сме част от живата природа. Трябва да се съсредоточим върху истините до които сме достигнали: Любов; Природа; Наука; Изкуство; Култура.

Както земята се върти непрекъснато около оста си и около слънцето, така и ние от дълги времена сме въвлечени във егото на отделни хора; групи хора. Разединяваме се по всевъзможни начини.

Човечеството пише История! Добра или лоша, славна или трагична, пропиляни или златни векове, тя трябва да ни помогне, трябва да ни послужи за основа в строежа на Любовта и Духа. Ние живеем в рая и трябва да градим всеобщо просветление. Труда в човечността краси! През времето което имаме, трябва да се чувстваме като птици. Трябва да уважаваме всички живи същества. Всеки има дух и всеки заслужава доброта.

Такива мисли се въртяха покрай мен. Въртели са се и преди. Всичко добро и нематериално става много бавно и с много малки крачки. Дано някой ден обединението на добрите сърца засияе по силно от всякога и залее цялата земя. И дано това явление да изпревари другото явление, движещо се успоредно и всяващо разруха, трагедия и самоунищожение.

Светла им памет на загиналите хора, от жестоката трагедия, случила се на 1.10.2014. Горни Лом (Северозападна България, Община Чупрене, Област Видин)

В България по това време, течеха предизборни дни. Политиците обещаваха глупости. От както се помня бе така. Сега бях на 25 години. След многократните грозни прекъсвания на информационните емисии за трагедията, от предизборни слова и обещания, ми писна от безочливостта и спрях радиото.

Вече бях задминал най-високото било след Черничево, то бе с височина 750 метра. Пътя продължи по дълго серпентинесто спускане. Облаци и мъгла още надвисваха над балкана. Бе хладно, дори студено. Тук днес, може би не бе гряло и слънце. Спускането премина в равнинен път. Задминах разклона за селата Стражец и Горни Юруци. Движех се към село Казак. До там пътя лакатушеше през кратки изкачвания и спускания.От дясната ми страна имаше видимост към близките и по отдалечени възвишения на юг. Плътно от ляво, завет ми пазеше балкана. Погледът ми на зад, към изминатото, се блъскаше в стената облаци и мъгла.

Село Казак бе достигнато. След него последва много стръмно пейзажно спускане. Пътят откриваше просторни гледки. Снижавах се и все повече губех обхвата от ниската облачност.Спускането завърши в село Бял Градец. След около един километър разстояние достигнах и село Гугутка.
Близко разположените, едно до друго села, малко ме по разсейваха от по ранните мисли за съдбата на човечеството. За това допринасяха старинната архитектура и прокрадващата се хармония в иначе замиращите села. Замиращи, защото тук отдавна са замрели училищата. Но живота се усещаше. Тук все още стояха като стожери, местните пазители на традиции, ценности и история. Това бяха именно месните жители. Непреодолима частица от чисто духовното развитие на българското и на човечеството. Живите легенди! Пазели са, пазят и ще пазят човечността, докато са живи. След кратки поздрави и разговори с местни продължих към село Ленско. И тук мегдана на селото бе голям, но той бе по-празен от всякога. Имаше много изоставени къщи и тишина. Това село явно бе на последния си одър. Все пак имаше няколко къщи обитавани от хора. Поне тези които видях, се брояха на едната ми ръка. Замиращо село но с живи и истински хора. От едната къща, жена с топъл глас ми обясни откъде да мина за село Железари, следващото село по моя маршрут.

Пътя от село Ленско до село Железари бе черен. Няколко метра след Ленско спрях и подпрях колелото до едно дърво. Приличаше на Круша и бе точно до пътя, леко над него. От тук се откриваше гледка към селото, към околната гора и към предстоящата черна отсечка. Бе малко след обяд. Реших да поседна под дървото и да хапна. Докато хапвах наблюдавах полюшването на есенните дърветата, в далечната гора. Явно вятъра, който предсказаха синоптиците от предният ден, сега се задаваше. При мен, около Крушата бе завет. След като хапнах, съблякох малко дрехи. Температурата се бе вдигнала. Нямаше слънце, но беше приятно. От сутринта до тук, единият ми крак бе увит в торбички. Понеже обувката ми не бе изсъхнала от вчерашното прекосяване на реката, преди село Малък Девесил. Сега обувката вече бе суха. След почивката продължих напред.
Пътят бе хубав, разнообразен, интересен и зареждащ със живец. Не знаех точно какво ме очаква по този път и откъде точно трябва да мина. Жената от селото ми бе казала да карам само напред, по по-хубавия път. Имаше разклонения, имаше локви. Уцелвах правилния път и заобикалях локвите. Но пътя бе предимно хубав. След време черният път започна да ми открива гледки към големи ниви и пасища. Минах и покрай местен язовир или нещо като езеро. Покрай него имаше ниви и пасища. По тях пасяха овце и логично със тях имаше и кучета. Подлаха ме и тръгнаха към мен. Не се уплаших и се възползвах от опита си. Слязох от колелото и взех една пръчка, те намалиха и спряха, но пак подлайваха с леко отстъпващи лица. До тук типична среща със стадо и кучета. Запомнящото се в тази среща бе свиркането на млада красива дама към кучетата, беше с кривак, явно тя беше пастира. Не можах да разговарям с дамата, че кучетата все пак изглеждаха страшни.

Продължих по пътя, след това малко съжалих, че не се опитах да надвия кучетата. Пътя отново се разклонява ше. Имаше три посоки, в дясно; в ляво и направо. Посоката направо изглеждаше най-рискована. Сетил се за думите на госпожата от село Лимец, да карам само направо, продължих напред. Като допълнителен мотив при избора ми, бе някаква маркировка, която вече срещнах на няколко места от селото до тук. Пътя от черен премина в тревист. Минах покрай голяма чешма. Такива чешми не се строят туко така, явно е, че тук преди години е кипяло живот. Сега чешмата не течеше, но подсказваше, че от тук са минавали много хора. Пътя стана тесен, освен тревист, той на места беше и каменист. Дърветата бяха надвиснали над пътя, като на места в движение се по навеждах, погалвайки с глава, листата на клоните. Пътя се прокрадваше като диво животно и ме отвеждаше все по навътре в гората. Като във приказка, пътя излизаше на малки и равни поляни, заобиколени отвсякъде с гора. Виждайки, че маркировката става все по честа по дърветата и самите камъни на пътя, продължавах уверено напред. Сред още няколко приказни участъка в сгушената гора, излязох на някакво било. Имаше и нива, а по нивата окосено сено, оставено от косяща машина. Покрай нивата минаваше път, спуснах се по него и след малко дочух гласове. Спрях, огледах се, чуваха се от тютюнева нива. Тютюна беше висок и не се виждаха хората. Оставих колелото и навлязох в Тютюна и след малко се озовах сред гласовете. В първият момент, хората ме погледнаха учудено, но после се усмихнаха. Бях тръгнал за Железари и от там за село Меден Бук. Попитах ги за пътя, установи се, че пътя до село Меден Бук е хубав и черен, но преди селото щяло да се наложи да прекосявам река, която сега била пълноводна и може би щях да я пребродя до колене, а може би и повече. Помислих и си взех довиждане с хората. Излязох от Тютюна и си погледнах картата. Наблизо виждах, че е село Кондово а след него е село Костилково, реших да се пробвам да мина през тях и от там да изляза на село Долно Луково, което бе близо до село Меден Бук и между тях имаше асфалтов път, като нямаше да ми се налага да прекосявам реки, пребродвайки ги. Евентуално това, бе избор с две остриета.

Излязох на асфалтов път. Намирах се между селата Кондово и Железари. Потеглих за Кондово, беше близо на не повече от два километра. На входа на селото видях човек водещ с въже магаре. Заговорих го да ми помогне с правилната посока. Докато разговаряхме магарето го поддръпваше, докато накрая не се освободи и не тръгна да се разкарва в района. Човека му тегли благословия и започна да обяснява. Не беше много ясен, но събрах малко информация. Човека бил дълги години шофьор и е обикалял цяла България. Попитаме от коя партия съм и какво продавам. Имало някакъв чужденец, който живеел в Костилково и човека си мислеше, че отивам при него. А заради багажа ми, си помислил, че продавам нещо. Не беше първият, който ме питаше подобно нещо. Преди да тръгна ме попита, дали имам нещо за пиене, нямаше предвид вода… Продължих през селото, като заприказвах втори човек, после трети и накрая последно четвърти. От четвъртият разговор, събрах най-полезната информация. Напълних си вода от чешмата в селото и продължих извън него по черен път, минавайки покрай земеделски площи.

Последва спускане и изкачване покрай чешма. Излязох на билото над селото, от тук се откри красива гледка към изминатите часове, виждаха се още и потъналите в облаци височини на югозапад. Продължих по билото, след което излязох на разклон, имах три посоки на избор. Според упътванията на хората от Кондово, тръгнах на ляво. И след няколко минути се озовах на чакълест път, който ме отведе до дървената табела на село Костилково, тя бе закачена за едно дърво. Преминах покрай табелата и вече бях в селото. Нямаше никакви къщи, имаше електро пастири от двете страни на пътя и красиви гледки. След няколко завоя започнаха и къщите. За жалост и тук вече не живееха много хора. Отново обитаваните къщи, може би се брояха само на едната ми ръка. Но беше тихо и спокойно, пусто и цареше някаква си негова хармония. Пътя криволичеше из селото и ми показваше местните архитектурни творения. Каменни къщи, повечето разпадащи се. Големи къщи, улични стълбове с прекарани жици. Не се чуваше нищичко от никъде, а къщите бяха доста. След време се озовах на другия край на селото. Там от една къща дочух някакъв човешки шум, някакъв човек си гледаше телевизия. Отвън на къщата имаше подпряна хубава селска пръчка. Провикнах се „ехооо” и след малко човека излезе навън. Симпатичен човек на средна възраст. Видимо се радваше че ме вижда, беше взаимно. Поприказвахме, разказа ми как допреди няколко години в селото е имало живот, деца. До скоро е нямало ток и вода, но сега поне тях са възстановили. Тук природата не се щадеше. Но хората бяха напуснали това място. В крайна сметка се оказа, че от Костилково нямаше път за село Долно Луково. Трябваше да се върна обратно на билото между Кондово и Костилково и от там да хвана някоя от другите посоки. Човека не знаеше точно коя, така, че щях да импровизирам.

Следобед в Източни Родопи. Върнах се обратно до билото и тръгнах напред, само по билото. За мое щастие видях няколко трудещи се човека из околните земеделски площи. Знаеха пътя и ме насочиха. След време по пътя се появиха и дървени табелки, оказващи посоката за село Долно Луково. Пътя бе хубав. Движех се по билото, сред вдъхваща свежи сили гора, похапвах бисквити и въртях педалите. Редуваха се кратки изкачвания и спускания. Дървените табелки покрай които минах, бяха няколко. Стигайки до поредната табелка, се почудих на къде точно сочи тя, защото на мястото имаше разклон а табелката не показваше убедително посоката. Избрах да продължа направо, все по билото . Пътя продължаваше да се вие приятно. Ту се сгушваше под короните на дърветата, ту излизаше на открито. След време достигнах нещо като връх, там имаше структура с монтирани антени. След върха последва спускане. На спускането пътя взе да се занемарява, къпини с бодли се криеха под зелени треви.След време се озовах сред нещо като занемарена поляна със храсти и без път напред. Явно тука е имало сечище и пътя по който съм се движел е бил дърварски. Явно е трябвало преди върха, на разклона да тръгна в другата посока. Последва връщане по обратния път, през върха,към разклона. Впечатленията от района ми се увеличаваха, поради дългият ми престой в местността. Тръгнал вече в правилната посока, след време се озовах на открити места със зелени ниви и прекрасни гледки. Красиво, кътче, скрито от случайни очи. Последва дълго спускане, което завърши до чешма, до асфалтовият път, до село Долно Луково.

Следобеда гонеше нощта. Хранителните ми запаси бяха на привършване Реших да тръгна по главният път за Ивайловград, пропускайки разходката из местните Меден Бук и приятели.

След преодоляното офроуд приключение, сега бях оставил колелото на автопилот. Бяхме лице в лице със очакваният вятър. Пътя бе тесен и асфалтов. Движех се по течението на местната река. От двете страни на пътя, компания ми правеха най източните укрепления на Родопа. Пред мен бе асфалтовият коридор, картините бяха есенни. Облачността която цареше, не можеше да надвие красивите им цветове. Пътя преминаваше покрай селата Мандрица и Одринци. След тях последва изкачване. Излязох на билен път, обграден със лозови масиви. Последва преминаване през село Свирачи. Излязох от Родопите. Вече гледките имаха по голям простор.

Ивайловград бе достигнат. Влязох в града, заредих запасите с храна и се върнах обратно по същият път, до самата табела на града. По точно около 300 метра след нея. Тук на около още 300 метра източно от пътя, намерих място за лагер. Денят бе към своя край. В района, както казват синоптиците, духаше умерен вятър. До една окосена нива със сено, до естествена ограда от тръни, шипки и къпини, разпънах палатката. Събрах от окосеното сено и го използвах за мек под. Вятъра духаше и затрудняваше разпъването на лагера. На близо имаше и смокинова градина. А точно пред палатката, се откриваше гледка към месните лозови масиви, набръчкани като Дунавската ни Равнина, която изобщо не е равна.

Денят се сля с нощта. Облаците закриваха предаването на небесната смяна. През облачността, месечината успяваше все пак да осветява района. Песента на вятъра продължаваше да се носи.

След вечерята, прибрах всичко в палатката, схрупах няколко зърна черен пипер и също влязох в нея. Вън вятъра си подухваше, тревите шумоляха, вън беше и хладно. По уморен след днешния ден, бързо заспах в спалния чувал.

Планетата се въртеше, вятъра си духаше, облачността си продължаваше по пътя и отстъпваше на месечината. Лека Нощ от най-източните Родопи.

Снимки тук => https://www.facebook.com/photo.php?fbid=4601848939912&

[mlqko s oriz]

Ден 6-ти 03.10.2014 Петък

Добро утро! Започваше нов ден с нови предизвикателства, сред майката природа на България!

След няколко часовото, от моя страна неподвижно и със затворени очи, нощно пътуване около оста на планетата Земя, сега с отворени очи продължавах това безплатно пътуване, в което билети имаха всички и всичко.

Като един трудолюбив и осъзнат пътник, с радост и благодарство посрещнах новото утро и започнах да събирам реколтата на новият ден, представена в секундите, минутите и часовете.

Около палатката, в околностите на Ивайловград, през естествено невидимите прозорци на планетата, наблюдавах балетния спектакъл на утринните небесни сияния. Предвестителите на Слънцето, извора на живот, около когото пътувахме от хилядолетия. А той като един Исполин, стоеше и наблюдаваше нашият дом, вече милиарди години. Беше видял много, от самото формиране на планетата Земя, до различните пребиваващи я пътници. Днес за пореден път имах възможността да наблюдавам Мъдрият Исполин.

След ветровитата нощ, днес утринта бе хладна, клоняща към студена. Набързо събрах и натоварих багажа на колелото. Схрупах и няколко зърна черен пипер. Защо черен пипер? Защото По време на похода, обикновено след ставането веднага започвах сгъването на палатката. След което сядах да закуся. Закусил продължавах вече да товаря багажа на колелото, през това време храната започваше да се обработва от организма. Обикновено, въпреки че се движех около колелото, товарейки багажа, започваше да ми става хладно, а през някои от дните и студено.
От баща ми знам, че е хубаво сутрин да се поемат 3,4 или 5 зърна черен пипер. Схрупват се и се поглъщат. Ефекта е моментално затопляне на организма. Вода след това не се пие. Но и да не беше студено пак си вземах дозата. Нещо като витамин за предстоящия ден. Благоприятното въздействие на черният пипер върху организма е известно от дълго време.

Бях готов! Избутах колелото от нивата към асфалтовия път и навлязох за втори път във Ивайловград. Някъде до Автогарата поспрях до магазин, за да закуся. Утринните небесни сияния още прелитаха над мен. Заредил със сили, потеглих като птица след тях. В случая вместо криле, имах колело. Движех се на запад. През целият ден щях да гоня основно тази поска.

След Ивайловград, пътят ме отведе в горист участък, входа към него бе стръмно изкачване, работещ против ниските температури. Пътят бе главен, двулентов. Нормален междуградски път с тази разлика, че този се открояваше със слаб трафик. Стръмните участъци преминаха в равнинни. Утринните сияния отстъпваха на облачната пелерина.

Набрал височина, пътя вече бе излязъл от гората. Движех се по открито скокливо било, предлагащо просторни гледки. Температурите не се променяха. Бе все така хладно. Тук вече подухваше и вятър. Облачността внасяше смирение. Пътят бе монотонен. На моменти изпадах в състояние на буден сън. Въпреки, че се движех, аз летях из мислите си, на моменти нямаше и мисли, имаше просто летене във някакво си пространство. А картините покрай мен се нижеха една след друга. От време на време, студеният вятър ме извеждаше от това състояние и ми зашлевяваше по една студена плесница.

Днес деня беше обявен за национален траур! Светла им памет на загиналите хора, от жестоката трагедия, случила се на 1.10.2014. Горни Лом (Северозападна България, Община Чупрене, Област Видин)

По едно време си пуснах радиото на колелото, след като чух, че и в този ден продължават непрекъснатите излъчвания на политически предизборни речи, по повод предстоящите избори, ми стана гнусно и спрях радиото.

Бях сам с мислите си, в този край на България, сред тази природа, с тези метеорологични условия.

Пътят минаваше покрай селата Кобилино; Черни Рид; Нова Ливада; Брусино; Планинец; Сборино. Но самият път не минаваше през нито едно от тях. След известно време преминах покрай информационна табела, информираща, че след 500 метра предстои Илиева Нива. Не знаех какво е това място… След тези 500 метра достигнах мястото.

Илиева Нива е мемориалния комплекс, който увековечава драмата на тракийските българи през 1913 година. Лично аз не знаех почти нищо за това място…. Причината за това, беше или в мен или в съвременната ни Държава, която като, че ли ускорява обезбългаряването на паметта!

Илиева Нива! В този край, през октомври 1913 г. редовната турска войска избива над 200 пеленачета, скрити на южния бряг на река Арда - деца на българи, бягащи от Южна Тракия.

Във книгата „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“, издадена от Любомир Милетич през 1918 г., е описано масовото изтребление и прогонване, на които са подложени българите в Източна Тракия и Източните Родопи. Авторът анкетира стотици бежанци от тези места, след което подробно излага насилията и жестокостите, на които са били подложени те от страна на османската армия и башибозук.

Във този документален разказ е разказано: "По на юг, в един дол имаше трупове на около 100 души жени и деца; там имаше малки деца, хващани за крака и умъртвени, като са били удряни о земята. Други, съвсем малки, още в повои, и връз тях турени тежки камъне та така затиснати са умрели. После по Тахтаджик-балкан намерихме измрели деца, хвърлени по пътя при Курбалъка, при сборното място, деца в пелени, хвърлени, умрели. По-насам имаше едно новородено и оставено голичко."

За драмата на тракийските българи, съвременниците ни може би не знаят почти нищо…
По думите на поета Никола Инджов, сам потомък на тракийски бежанци (и двамата му дядовци са заклани от турците) и един от основателите на Съюза на тракийските дружества, "Балканската война за нас, тракийците, е най-великата война в нашата история - защото е война за освобождението на Тракия, която след Санстефанския договор остава извън пределите на България. Става дума за Западна Тракия, която днес е в Гърция, и за Одринска Тракия, която днес е в Турция.
Балканската война регистрира най-великата военна победа в цялата история на България - превземането на Одрин. И едновременно с това, поради срамните дипломатически ходове на цар Фердинанд, блестящата военна победа е пропиляна и войната се оказва загубена за България."
Западна Тракия е свободна само няколко месеца - от края на 1912 до средата на 1913 г. Когато българската армия се оттегля по силата на международните споразумения, започва нова турска окупация, придружена от тоталното обезбългаряване на Тракия.
Изгорени са много български села, сред които Сачанли, Манастир, Доганхисар, Дервент. Западноевропейските консули, които имат седалища в пристанищния град Дедеагач, излизат с призив българското население да се стече в Дедеагач, като обещават с параходи да го превозят до Варна и Бургас, за да бъдат спасени хората от турските безчинства. Над 40 000 души от най-близките села пристигат тук - заедно с децата си, със стадата и каквото могат да носят от имуществото си в ръце. За съжаление консулите се отмятат от своето намерение.
Излъганото население тръгва по маршрута Дедеагач - Фере - Армаганската долина към Стара България. Българската граница тогава минава по брега на Арда при днешния град Маджарово. По пътя керванът бива подлаган многократно на жестока сеч от турския башибозук и от турски потери - и в Армаганската долина, и край град Фере. Най-страшно е голямото клане в последния етап на бягството - при град Маджарово, който тогава се нарича Ятаджик. Там, на брега на Арда, пред очите на безпомощните български граничари, биват изклани между 2000 и 8000 човека. Заедно с изкланите по пътя мъже, жени и деца, става дума за над 18 000 тракийци, унищожени по пътя към Отечеството.
Първият, който дава гласност на този геноцид, е акад. Любомир Милетич. Една година след кървавите събития, през 1914 г., той предприема пътуване по тези места и прави уникални фотографски снимки на непогребаните още останки от жертвите. Разпитва също малцината живи свидетели на зверствата. И написва своята знаменита книга - "Разорението на тракийските българи през 1913 г." - "библията" на тракийците.
Мемориалът на Илиева нива е в памет на всички деца, избити по този близо стокилометров път. Много от тях загиват край днешното село Аврен, Крумовградско, други в една местност - Саржевата колиба, където са изклани накуп 50-60 деца. Цифрата 204 е по списъка, оставен от Милетич.

Първият обект от мемориалния комплекс на Илиева нива е паметник на загиналите над 200 деца, на тракийски бежанци през 1913 година. Паметникът е дело на скулптура Емил Пенчев от Кърджали.

Вторият обект е параклис – символ, посветен на паметта на жертвите на тракийските българи. Параклисът се нарича “Света Петка Българска”, покровителка на Тракия. Този храм напомня на поколенията за онези тракийци, които са напуснали домовете си и са се отправили към Майка България. Параклисът напомня, че в съдбата на хората няма нищо по-трагично от това да си бежанец, да се разделиш с родните места и никога да не можеш да се върнеш. Параклисът е изграден по идея на Съюза на тракийските дружества в България, а изпълнител е “БКС” град Маджарово.

Третият обект е тракийската чешма – символ на живата връзка с родните места – водите на Западна Тракия текат и идват тук, до тази местност. Живата вода – това е живия живот, с една дума безсмъртието на един народ. Чешмата е типов проект от Варна, по идея на СТДБ, а финансирането и изпълнението от ВиК град Кърджали.

Винаги ще я има Илиева нива, защото несъмнено ще бъдем по-добри европейци, ако бъдем по-добри българи, съхранили своята национална идентичност. В стремежа си да изградим обединена Европа трябва винаги да помним, че детският живот е най-ценното на този свят.

През 1924-25 г. бежанците от Западна и Източна Тракия в България наброяват около 350 000 човека. Днешните наследници на тракийските българи претендират за равностойността на 34 000 къщи, близо 2 млн. декара ниви и лозя и 213 000 декара гори и пасища според справка, публикувана от журналиста от "Сега" Григор Николов. Частните имоти на тракийците се оценяват на около сегашни 5 млрд. долара. Заедно с пропуснатите ползи сумата нараства на $10 млрд.

Проблемът не е поставен от нито един политик. А това е проблем, който засяга най-малко 800 000 българи, колкото са приблизително потомците на тракийските бежанци в днешна България.

За събитията през 1913г стихотворенията крещят:

Тракийската Мадона
Никола ГИГОВ

Клетнице млада,
тракийска невесто,
светице незнайна, без ореол.
Измъчена, бедна, бездомна, злочеста
в ръце с младенеца си мъртъв и гол.
Роди го край пътя,
сред редки шумаци,
а групата бавно отмина в нощта.
Звездите надничаха плахо, объркани,
а от тебе бавно изтичаше кръвта.
Изстена, а след родилните гърчове,
проплака до тебе детето в нощта.
Дори не успя да накърмиш сина си.
За първи път майчица ставаше ти.
Родилке незнайна, мир на праха ти!
Мадоно тракийска, навеки прости!
Прости на човеците и на боговете,
Макар че допуснахме твоята смърт.
Тях ще ги съдят един ден боговете –
В най-страшния и справедлив съд.

Обратни реки
Атанас СТОЯНОВ

Всички реки текат към морето.
Само тракийските обратно текат,
Нагоре, нагоре, по път и без път –
На майка България в сърцето.

Шиба ги вятър, дъжд ги вали,
Свисти над главите им ятагана.
Но те не спират - боли не боли! –
И все не свалят очи от Балкана.

Зад тях остават нивя и къщи,
И бели църкви и черни гробове.
Земя се цепи, небо се мръщи,
гаснат далеч бащини огньове.

Къде ще спрат, какво ги чака,
Ще найдат ли нейде покой и стряха?
Дъждът плющи, сгъстява се мрака,
И съхне на устни молитва плаха.

Из „Тракийски триптих”

Бежанци от Тракия... страшна, влачеща се върволица от хора, прогонени от домовете им. Четвърт милион души се движат много бавно...
Хемингуей

След откриването на това място, за пореден път си затвърдих стремежа, за опознаване и преоткриване на България. Истините са сред местните хора по тези села, все още пазещи Историята. Трябва да ги съхраним и преразкажем.

Продължих напред, все по главния път. Все още бях топло облечен. Времето бе все така сърдито. Въртях педалите и тлеех в пространството. След няколко километра билният път премина във спускане, преминах през селата Перуника; Пелин; Полковник Желязово. Спускането завърши във Крумовград. Километража за деня показваше, изминати 57 километра.Преминах през града без да спирам. Забелязах, че местните си имат нова придобивка, красив парк за отдих. Излязох от града и след около километър спрях в страни от пътя до тютюнева нива. Беше време за обяд. Поседнах на тревата и се слях с пейзажа.

В района вече бе по приятно от към температури. Отпочинал, продължих отново по главния път, в посока отново запад, към Момчилград. От сутринта до самото мястото за обяда, пътят имаше кусури, но след Крумовград, той се пооправи и премина в почти отлично състояние. Километрите се нижеха като гевреци на сурвакница. Скокливият път, не ме оставяше да скучая, гледките в околността отново бяха правило. Преминах през селата Горна Кула и Карамфил. След село Карамфил започна кратко изкачване сред гора. Запасите ми от вода бяха привършени, но късмета бе на моя страна. Встрани от пътя забелязах чешма. Поспрях и напълних запасите. На чешмата имаше няколко циганина, оказа се, че са от Сливенското село Градец, вече десет години биле в този край. Бяха усмихнати хора, след срещата продължих по изкачването.

Към края на изкачването видях табела, оказваща посоката за Етнографска Сбирка Евромахала „Батковци”. Не знаех за това място, имаше само километър до него и реших, да се отбия.

Последва спускане и след обявения километър, бях пред входа на махалата. Посрещна ме оръдие, а малко след него и Българският трибагреник, извисяващ се високо над беседка, направена върху дърво. Първите впечатления бяха заинтригуващи. След няколко завоя и къщи се озовах пред самата етнографска сбирка. Първото, което се виждаше вляво, бе много знамена между орехови дървета. А срещу пътя имаше трима човека. Единият беше местен, а другите двама търсеха създателя на това място. Трябваше им за някакъв ремонт на кола. След първите няколко секунди, се усетих, че за това място бях гледал репортаж преди време. Непланувано се получи приятна изненада. Входа тук е безплатен. Вятъра потичваше в района, събаряше есенните листа на ореха и разлюшкваше знамената. Последва следобедно енергиен допинг, от красотите в сбирката.

Хасан Садък е създателят на музея на открито. 33 знамена се ветреят и съжителството им със старинните битови вещи е в някаква чудата хармония.

Всичко започнало през 2007 г. , когато окачил първите знамена, ¬ Българския трикольор и Европейското знаме . На черешово топче изписал годината на приемането ни в Евросъюза. След това поръчвал знамената на държавите ¬ членки , приятели и роднини му носели байраци от страните, в които са на гурбет и така едно по едно ги събрал. Табелка на български и английски, посочва името на държавата, чиито е флагът,столицата и броят на населението. Знамената са 33, повече от страните в Европейския съюз, защото Хасан е добавил тези на съседите ни – Гърция, Турция, Македония, както и на САЩ. Тук е и знамето на община Момчилград, само дето е доста опърпано, не можело всеки да поръчва такъв флаг, това било позволено само на общинските институции. Поискал няколко пъти от общината да съдейства , за да може да подмени знамето, но неуспешно.

На естествената земна тераса вдясно от дома му има същински етнографски музей. Повечето експонати са автентични: рало, каручка и дарак, съдинки за биене на масло , стар трион за бичене на дъски, каменни хаванчета за ръчно мелене на жито, бъчонки, паламарки и много още следи от бита на българина през миналия и по-миналия век. Много от тях е измайсторил със собствените си ръце. Има и девет черешови топчета, направени от него. Мястото на оръжията е в музеите вече, казва той. Връщат ни към бунтовните времена, но и към европейското ни настояще.

Идеята за музея на открито тръгнала от чешмата, направена в памет на покойните му родители. Направил пейка и масичка за отмора до нея. На две огледала над чучура са гравирани имената им: ¬ Ибрахим и Зелиха. Над чешмата вдигнал ограда, после сложил пейки и там, като дойдат децата да се радват, но и да са на безопасно място. После една по една идвали нови идеи и стари пособия от бита. Купил земята наоколо. Иска наоколо да вдигне няколко бунгала. Всяко със спалня, хол и голяма тераса. Кандидатствал е по Европейска програма, но за сега няма успех. Гледката оттук е прекрасна, вижда се планината чак до гръцко.

Махалата е спокойно и огледно място, преди във всичките 25 къщи на Батковци е кипял живот. Сега обитаваните къщи са не повече от 15, в които живеят предимно старци, чиито деца са или по градовете или в чужбина. Зетьовете на Хасан са в Белгия. Единият преди години си купил съседната къща, направил ремонт и пак отпрашил в Антверпен.

По професия Хасан Садък е автотенекеджия. Преди 1989 г. работил като шофьор към ДАП-а, през 1988 г. карал ТИР на „Технопрогрес” и заспал на волана. Без малко да се метна от Аспаруховия мост във Варна, бях уморен и съм се унесъл, спомня си той. Събудил го сблъсъкът с кабината на КАТ. След този случай се отказал от шофьорлъка, назначили го за главен механик в клона на същата фирма. По-късно регистрирал първата частна фирма в района. Захванал се с автотенекеджийство малко преди т.нар. голяма екскурзия на българските турци. Неговото семейство останало тук. Той, съпругата му Анифе и трите им дъщери след повече от 20 години в Момчилград се преместили в Батковци през 1996 г. Хасан Садък опитал късмета си и като гурбетчия. През 90-те години заминал за Белгия, но не издържал дълго там .

Над Батковци имало вятърна мелница, поискал да я възстанови, но само за да направят проекта на сградата му поискали 17 000 лева, нямало как да събере толкова и за сега тази идея е на заден план.

Иска да направи нова чешма – за хаир, от двата извора, които били наблизо край махалата. В Родопите имало извор със солена вода. Та чешмата ще е с два чучура – от единия ще извира солена вода, от другия – сладка. Отдалече хората ще идват да си пълнят съдовете с тази течност, защото тя е лековита.

Всеки един от нас трябва да направи нещо за собствения си дом, за собствената си махала, казва стопанинът на музея. Без да хленчи, без да се оплаква. И тогава ще тръгнат нещата у нас. Не се интересува от политика. За него политиката са красотата и добротата.

Пожелах успех на човека в развитието на Етнографската сбирка и след приятните раздумки, сред ветреещите се знамена, под все още облачното небе, се върнах отново на главния път и продължих отново на запад.

Последва преминаване през Звездел, от тук бях минал преди два дена. Тогава идвах от север и продължих на юг, към село Стрижба. Сега се движех на запад. Пътят композираше своята мелодия, колелото прочиташе нотите, а природата ги преобразуваше в изкуство.

След няколко километра последва стръмно спускане, след което и пристигане в Момчилград. Спрях на центъра за следобедна закуска. Тук реших да си включа телефона и да се обадя на моя приятел Здравко от Сливен, с когото се чухме преди три дена, когато бях отново на същото място. След закрепването на силите и духа се отбих и до местен магазин, за да възобновя запасите с храна за вечерта и следващата сутрин.

Напуснах Момчилград. Задуха силен вятър. Включих леките предавки и като тежкотоварен влак, лека полека достигнах по-главния път за Кърджали. Завих на север. Тук се изправих пред изкачване, което пазеше завет и спираше северния вятър. Колите и Камионите тук се увеличиха многократно. Мръсен въздух и гюрултия изпълваха пространството. След превалянето на височината, насрещният вятър също се включи във съпътстващите фактори. Преди самият град Кърджали, покрай пътя започнаха да се редят и грозните билбордове, наподобяващи жените, правещи любов за пари. Отвсякъде по тях крещяха числа, промоции и пари. Бях се завърнал в кошмара на града. Все още карах и със счупената помпа, която се бе развалила преди три дни около село Момина Сълза. Денят гонеше нощта! Подгонен от стреса на града, продължих на запад, навътре в Родопите. Помпа може би щях да си купа от някъде другаде.

Движех се към Ардино. Профила на пътя бе изкачване. Тук вятър нямаше. Облачността беше много плътна, а облаците тъмно сини, миришеше на дъжд. Явно някъде в района валеше. За рося леко и при мен, но и много бързо спря. След появата на няколко гледки към язовир Кърджали, преминах през село Кьосево, след него последва и село Бойно. Облачността беше голяма и нощта падаше бързо. Реших тук да спра велопрехода за деня. Селото се намираше на една височинка. Направо напред, от самият вход на селото се виждаше минарето на местната джамия. Реших да не влизам в селото, а малко преди него, в дясно от пътя на една поляна на етажи, да си разпъна лагера.

Бях близо до населено място, близо бе и главния път. Полянката също си я биваше. Като от север и изток на лагера имаше естествена стена от храсти.

Разпънах палатката. Мрака, очаквано падаше бързо. Включих телефона, да се чуя с родителите и с моя приятел Пламен, който преди няколко дена тръгна от Варна на ход, към Родопите. Всяка вечер се чувахме и сверявахме местоположенията си. Той успешно бе прекосил Стара Планина; Тракия; бе изкачил и Кръстова Гора. Сега се намираше някъде около Баните. На следващият ден щяхме да се срещнем в Ардино.

В очакване на утрешния ден… Сега вечерях сред Родопските височини. Колите преминаваха встрани през пътя като светулки. А аз от поляната съзерцавах…, бях си и пуснал малко радиото, да чуя прогнозата за времето. През утрешният ден щяло да се пооправи времето. През утринта, може би отново щях да надничам през прозорците на Земята към Исполина в Слънчевата система.

Пооблякох малко дрехи. Очертаваше се студена нощ. Прибрах всичко в палатката и се слях в местността, като катерица в гора. Лека нощ от прекрасните Родопи.

Снимки тук => https://www.facebook.com/photo.php?fbid=4645234024512&

[Randonneur]

Май ще трябва да направим специален раздел за пътеписи?
А също и за поезия, посветена на колоезденето... В Хасковската група вече съзирам таланти!

[mlqko s oriz]

Всички идеи, таланти и мераци, свързани с развитието на любимият ни спорт, са винаги добре дошли. Да приветстваме добрият тон и взаимопомощ в тази ни мисия Поздрави и само напред!

[h17]

Браво Васко!

Ще гледам да преодолея мързела си и да напиша за пътуването си до о. Лесвос тая година

[todorf]

Всички идеи, таланти и мераци, свързани с развитието на любимият ни спорт, са винаги добре дошли. Да приветстваме добрият тон и взаимопомощ в тази ни мисия Поздрави и само напред!

Напред и само напред

[pinocio]

Всички идеи, таланти и мераци, свързани с развитието на любимият ни спорт, са винаги добре дошли. Да приветстваме добрият тон и взаимопомощ в тази ни мисия Поздрави и само напред!

Напред и само напред

Не бе Тоше, Напред и нагорееееееее