Форум за колоездене и пешеходен туризъм

Позволявам си да постна от ФБ изповедта на един истински гладиатор на колела.
Не намирам по-добър начин да опиша как премина тази невероятна проява:

Ivan Radev at Dunav Ultra.
Yesterday at 3:32pm ·
"Моли се пътят ти да е далечен“
"Итака", Контсантинос Кавафис
Шляп, шляп, шляп. Шляп, шляп, шляп. Ритмичният звук на спуканата задна гума нарушава нощната тишина и доминира над двигателя на колата за сигурност, която ме съпровожда в последните километри и осветява пътя пред мен. Шляпането не може да заглуши бясното туптене в гърдите и бушуващите мисли – дали все пак ще издържа и кое ще дойде по-бързо абсолютният край на силите ми, или финалът.
Зад гърба ми са повече от 320 километра по поречието на Дунав. Десет гладиатори на колела тръгнахме малко след 7 сутринта от село Куделин, на 30-тина километра северозападно от Видин, на самата опашка на лъва от картата на България. Състезанието е двудневно. През втория ден продължават само онези, които в първия са стигнали до Свищов до 22 ч. и нито минута по-късно.
До 22:00 ч. остават минути. Преди известно време видях табела, указваща, че до Свищов има 18 километра, а малко след това усетих, че задната гума отново е спукана. За трети път днес. Вече нямах с какво да я подменя, но и да имах, ремонтът би ме забавил фатално. Затова просто продължих – шляп, шляп, шляп. Въртя с всички сили в отчаян опит да достигна финала, въпреки че вече съм сигурен, че времето не е достатъчно. А съм толкова близо!
Денят беше дълъг, трима от десетимата, стартирали във Видин вече са завършили, а шестима са прекратили участието си – отказали се или отпаднали поради технически причини. Юлското слънце беше безмилостно, а много от пътищата – лоши, с дупки или почти черни заради дебелия слой прах, покрил някогашния асфалт. Всяко преминаване на камион създаваше мини пясъчна буря.
Шляп, шляп, шляп... През главата ми като на кино преминава целият ден – еуфорията на старта, приятното каране в група до Лом, дългият павиран ломски баир, на който изпуснах групата на лидерите, за да я догоня отново в Козлодуй и след кратка радост, че отново карам с тях, да ги изпусна окончателно заради хипогликемичната криза, в която бях изпаднал и излизането от която ми отне поне час.
„Моли се пътят ти да е далечен“ – повтарям си този стих от любимата „Итака“ на Константинос Кавафис. Обичам поемата заради противоречието с обикновената, всекидневна логика – пожелаваме си „лек път“, а всъщност далечните и трудни пътувания, „изпълнени с перипетии и знания“, са онези, които ни правят богати. „Моли се пътят ти да е далечен“ – изричам на глас, но в същото време се моля Свищов да е близо. Но защо не се виждат никакви светлини? Ако градът не се появи съвсем скоро, нямам да имам никакви шансове да завърша навреме.
Най-после! Ето я табелата, но вече е почти 22 ч., а аз трябва да стигна центъра. Какво е разстоянието до там? Идвал съм само с кола и не мога да преценя – един вътрешен глас казва, че градът не е голям, но друг напомня, че студентите се придвижват от гарата с такси, което означава, че разстоянието не е и толкова малко. Двата гласа спорят и всеки привежда аргументи. Какво е голямо и какво малко, според „нормалните“ разбирания на хората, които рядко се придвижват пеша и според тези на колоездачите, изминаващи стотици километри?
В това време организаторите, доброволците и останалите състезатели са се събрали в центъра на Свищов и следят как се движа, тъй като нося джипиес предавател. Няколко човека се опитват да убедят съдиите и организаторите да ми отпуснат още пет минути като компенсация за спуканата гума, за която са научили от шофьора на колата за сигурност. Въпреки всичко, изглежда, че има шанс да пристигна навреме. Тъкмо всички да си отдъхнат, но в последния момент става нещо. Всички виждат как движещата се точка на картата се отклонява от трасето по улиците на града. Край! Обърка пътя. Звънят се телефони. Моят обаче е изключен. Звънят на шофьора на колата за сигурност да ми каже да се връщам.
Вече съм сигурен пропуснах еднопосочната улица, която се изкачва към центъра, но продължавам напред и при първа възможност ще завия нагоре. Виждам паваж, който стръмно се устремява нагоре – хващам го и въртя с всички сили. Шофьорът на колата за сигурност вече е получил информация, че съм сгрешил пътя и ми подвиква. Не му отговарям, само правя знак, че продължавам, катеря паветата, скачам през един бордюр и съм на градския площад.
Виждам арката и се насочвам към нея. Преди да я премина, погледжам часовника си. Ужас! 22:01. Финал! Край?
Аплодисменти, съдии и организатори тръгват към мен да ме поздравят, но си мисля, че ще ми кажат, че въпреки всичко, няма да мога да стартирам на следващия ден. Карах 15 часа и закъснях с една минута! Шанс. В този момент чувам ударите – старият градски часовник отчетливо отброява точно десет. Чуваш ли часовника? – питам един от организаторите. Да, всичко е наред, завърши в десет без една – отвръща той. Хотелът тази вечер се казва Одисей и си мисля, че няма как името му да е по-подходящо. Заспивам с усмивка и с мисълта, че съм днес съм разбрал „Итаките що значат“.
Следващият ден е като заслужена награда – километрите са едва 215 и е много по-леко. Карам спокойно, общувам с хората по трасето и се чувствам наистина обгрижван от организаторите – бяха определили екип, който да се грижи само за мен! Финал в Силистра и парти със среднощна разходка до Дунав. Екипът е невероятен, запознах се с изключителни хора. Респект към Ивета, Йордан и Станислав – тримата призьори, както и към останалите шестима много силни колоездачи, които имаха смелостта да стартират, но нямаха късмета да завършат това състезание. Сигурен съм, че това е само началото и догодина „ Дунав Ултра. Гладиатори на колела“ ще бъде много по-масово събитие, за което ще се говори дори още повече. Браво на Boris Begamov, Danail Tsonkov и целия им екип!